Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
— Предполагам, че си прав — обезсърчено казах аз и раменете ми се отпуснаха.
— Точно така, прав съм — рече Манет и се обърна отново да погледне пещта. — Бягай сега, че от теб ще получа някоя язва.
Отдалечих се, обмисляйки трескаво думите на Манет и онова, което неволно му се бе изплъзнало по време на разговора ни. По принцип знаех, че съветът му е добър. Ако пазех добро поведение един-два семестъра, щях да получа достъп до Архива. Това беше простият и безопасен път към онова, което исках
За съжаление, не можех да си позволя да съм търпелив. Бях съвсем наясно, че този семестър може да ми е последният, освен ако не успеех да намеря начин да спечеля доста бързо значителна сума пари. Не. Търпението не беше за мен.
Преди да изляза, надникнах в кабинета на Килвин и го видях да седи на работната си маса и безцелно да включва и изключва моята лампа. Изражението му отново беше разсеяно и в мен не остана никакво съмнение, че огромната машина в мозъка му бе заета да мисли за десетки неща едновременно.
Почуках на рамката на вратата, за да привлека вниманието му.
— Магистър Килвин?
— Да? — без да се обръща, отвърна той.
— Мога ли аз да купя лампата? — попитах го аз. — Мога да я използвам, за да чета нощно време. В момента продължавам да харча пари за свещи. — Думите ми прозвучаха твърде мелодраматично и ме се прииска да си прехапя езика, но беше твърде късно.
Килвин мълча дълго и замислено. Лампата в ръката му тихо щракаше, когато той я включваше и изключваше отново и отново.
— Не можеш да купиш това, което си направил със собствените си ръце — рече той. — Времето и материалите, които си похарчил за направата й, са твои.
Той ми подаде лампата.
Пристъпих в стаята, за да я взема, но Килвин дръпна ръката си обратно и ме погледна в очите.
— Трябва да си изясним едно нещо — каза той със сериозен глас. — Не можеш да я продаваш или заемаш на някой друг. Дори и на човек, на когото имаш доверие. Ако лампата се изгуби, накрая ще попадне в неподходящи ръце и ще бъде използвана в тъмното за потайни и нечисти дела.
— Давам ви думата си, магистър Килвин. Никой друг освен мен няма да я използва.
Когато излизах от работилницата, внимавах изражението на лицето ми да не ме издава, но вътрешно се бях ухилил доволно до уши. Манет ми беше казал точно онова, което исках да знам. Имаше друг път към Архива. Скрит път. И ако той съществуваше, аз можех да го открия.
> 65.
> Искра
Подмамих Уил и Сим да отидем в „Еолиан“ с обещанието за безплатни напитки — единствената щедрост, която можех да си позволя.
Виждате ли, макар намесата на Амброуз да не ми позволяваше да си спечеля някой богат благородник за покровител, имаше достатъчно обикновени любители на музиката, които ми купуваха повече напитки, отколкото можех да изпия сам, без
Имаше две прости решения на този проблем. Можех да стана пияница или да се възползвам от споразумението, което съществуваше, откакто съществуват кръчми и музиканти, които да свирят в тях. За вас ще повдигна лекичко завесата пред една отдавна пазена тайна от живота на менестрела…
Да кажем, че сте в странноприемницата и ме слушате как свиря. Смеете се, плачете и, общо взето, се възхищавате на моето умение. След това искате да покажете своята признателност, но нямате необходимите средства, за да ми направите значим подарък или да ми дадете пари като някой богат търговец или благородник. Затова ми предлагате да ме почерпите напитка. Но аз вече си имам една. Или дори няколко. Или пък искам да остана трезвен. Отказвам ли тогава предложението ви? Разбира се, че не. Това би било просто пропиляване на ценна възможност и най-вероятно би ви накрало да си помислите, че се държа високомерно.
Вместо това любезно приемам и казвам на кръчмаря да ми сипе медовина от Грейсдейл. Или от Саунтен. Или пък поръчвам някоя специална реколта бяло вино.
Името на напитката не е важно. Важното е, че всъщност няма никаква напитка. Кръчмарят ми дава вода.
Вие плащате за напитката, аз любезно ви благодаря и всички са доволни. По-късно кръчмарят, странноприемницата и музикантът си разделят парите, които сте дали, на три.
Дори и по-благоприятно — някои по-изтънчени заведения позволяват да си запазиш напитките като един вид кредит, който да използваш по-късно. „Еолиан“ беше точно такова място.
Ето как, въпреки че ме беше налегнала бедност, аз успях да осигуря цяла бутилка тъмен скутен на масата, където ме чакаха Уил и Сим.
Уил изгледа бутилката с поглед на ценител, докато сядах.
— Какъв е специалният повод?
— Килвин одобри симпатичната ми лампа. В момента пред очите ви е най-новият калфа изобретател в Арканум — казах аз с известно самодоволство.
На повечето студенти им трябват поне три-четири семестъра преди да завършат чиракуването си. Запазих за себе си противоречивото отношение, с което беше посрещната лампата ми.
— Крайно време беше — сухо каза Уил. — Колко ти отне… почти три месеца? Хората започнаха да говорят, че си изгубил талантите си.
— Мислех, че ще сте по-доволни — рекох аз, докато свалях восъка от тапата на бутилката. — Дните, в които броях всяко пени, може би са на привършване.
— Достатъчно добре се справяш — пренебрежително махна с ръка Сим.
— Пия за това успехът ти като изобретател да продължава — вдигна наздравица Уил и плъзна чашата си към мен. — Особено като знам, че това ще доведе до повече напитки в бъдеще.