Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
— Какво биха могли да знаят за мен? — продължи Коте със сдържан гняв в гласа. — Какво знаят за това? — Той направи кратък, гневен жест, който сякаш се отнасяше до всичко — счупената бутилка, странноприемницата, целия свят.
Летописеца мъчително преглътна сухотата в гърлото си.
— Само онова, което им е казано.
_Кап-кап, кап-кап._ Ликьорът от счупената бутилка се застича неравномерно по пода.
— Аха — Коте изпусна дълга въздишка.
_Кап-кап, кап-кап._
— Хитро. Използваш най-добрите ми трикове срещу мен самия. Възнамеряваш
— Ще разкажа истината.
— Нищо друго освен истината не може да ме пречупи. Има ли нещо по-трудно от истината? — по лицето му бързо премина болнава, подигравателна усмивка.
За един дълъг миг само звукът от капките, които падаха върху пода, нарушаваше тишината в стаята.
Накрая Коте излезе през вратата зад тезгяха.
Летописеца стоеше неловко в празната стая, без да е сигурен дали е получил отказ и трябва ли да си върви.
Няколко минути по-късно Коте се върна с ведро сапунена вода. Без да поглежда към разказвача на истории, той започна внимателно и методично да мие бутилките. Избърса дъната на всяка от тях от ягодовия ликьор и ги постави върху тезгяха, между себе си и Летописеца, сякаш можеха да му послужат за защита.
— Значи ти търсеше легендата и вместо това намери човека — безизразно каза той, без да поглежда нагоре. — Чувал си историите и сега искаш да разбереш как наистина са се случили нещата.
Очевидно облекчен, Летописеца остави чантата си върху една от масите и изненадано забеляза, че ръцете му треперят.
— Преди известно време дочухме за теб. Просто слухове. Всъщност не очаквах… — Внезапно почувствал се неловко, Летописеца спря за момент. — Представях си те по-стар.
— Аз съм — отвърна Коте.
Летописеца изглеждаше объркан, но преди да успее да каже нещо, съдържателят продължи:
— Какво те доведе в този забутан край на света?
— Среща с графа на Баедн-Брит — каза Летописеца, като тежко въздъхна. — След три дни в Трейа, ако не броим днес.
Съдържателят спря за момент с търкането.
— Очакваш да стигнеш до имението му за четири дни? — тихо попита той.
— Изостанах с графика — призна Летописеца. — Откраднаха ми коня близо до Абътс Форд — той хвърли поглед през прозореца, към притъмняващото небе, — но ще наваксам с по-малко сън. Утре сутринта тръгвам и ти се махам от главата.
— Е, не искам аз да съм причината да си губиш от съня — саркастично отвърна Коте и очите му отново заискриха неприветливо. — Мога да ти разкажа всичко на един дъх. — Той се прокашля. — Участвах в трупа, пътувах, обичах, изгубих, доверих се и бях предаден. Запиши си го и след това го изгори, защото така ще е най-добре за теб.
— Не приемай думите ми по този начин — бързо отвърна Летописеца. — Ако желаеш, цялата нощ е на наше разположение, както и няколко часа от утрото.
— Колко любезно от твоя страна — сряза го Коте. — Искаш да ти разкажа моята история за една _вечер_? Без каквото и да е време да си припомня нещата? Без да мога да се подготвя? — Устата му се сви в тънка линия. — Не. Отивай да си губиш времето с оня благородник.
— Ако си сигурен, че ще ти трябва… — побърза да каже Летописеца.
— Да — Коте с трясък остави бутилката върху тезгяха. — Със сигурност може да се каже, че ще ми трябва повече време от това. И тази нощ няма да получиш нищо. Нужно е време, за да се подготви една истинска история.
Летописеца нервно потръпна и прокара ръце през косата си.
— Мога да използвам и утрешния ден в записването на историята ти… — Той не довърши, като видя, че Коте клати глава.
След като помълча известно време, отново продължи, като по-скоро сякаш говореше на себе си:
— Ако взема кон в Баедн, мога да ти отделя целия утрешен ден, по-голямата част от нощта и част от следващия ден. — Той потри челото си. — Мразя да яздя през нощта, но…
— Ще ми трябват три дни — рече Коте. — Сигурен съм.
— Но… графът — пребледня Летописеца.
Коте презрително махна с ръка.
— На никого не му трябват цели три дни — твърдо рече Летописеца. — Разпитвах не кой да е, а Орен Велситер. _Самият_ Орен Велситер. Той е осемдесетгодишен, а животът, който е живял, се равнява на двеста години. Ако се броят и лъжите — може да са и петстотин. _Той_ беше този, който ме потърси — настойчиво подчерта Летописеца. — И му бяха необходими само два дни.
— Това е моето предложение — простичко отвърна съдържателят. — Или ще го направя както трябва, или изобщо няма да го правя.
— Чакай малко — просветна лицето на Летописеца. — Досега си правех плановете отзад напред — каза той, като поклати глава на собствената си глупост. — Просто първо ще посетя графа и след това ще се върна. Тогава ще разполагаш с цялото време, което ти е нужно. Даже мога да доведа и Скарпи със себе си.
Коте хвърли на Летописеца поглед, изпълнен с дълбоко пренебрежение.
— Какво те кара да мислиш, че изобщо ще съм тук, когато се върнеш? — скептично го запита той. — И като стана въпрос, какво те кара да мислиш, че можеш просто свободно да си излезеш оттук след онова, което научи?
Летописеца притихна напълно.
— Да не би… — Той преглътна и започна отначало: — Да не би да искаш да кажеш, че…
— Разказването на историята ще отнеме три дни — прекъсна го Коте, — които започват утре. _Това_ казвам.
Летописеца затвори очи и прокара ръка през лицето си. Графът, разбира се, щеше да е бесен. И не беше ясно какво щеше да се наложи да стори, за да си върне благоразположението му. И все пак…
— Ако това е единственият начин, по който мога да получа тази история — приемам.
— Радвам се да го чуя. — Съдържателят се отпусна и на устните му се появи подобие на усмивка. — Хайде сега, да не би три дни да са толкова необичайно много?
Сериозното изражение на Летописеца се върна.
— Три дни наистина са необичайно много… — Част от усещането за собствената му значимост се появи отново. — Но пък от друга страна… — Той направи жест, с който да покаже колко безполезни са думите. — Ти си Квоте.