Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
Мъжът, който наричаше себе си Коте, погледна иззад бутилките си. На устните му изгря истинска усмивка. В очите му се разгоря искра. Изведнъж той сякаш изглеждаше по-висок.
— Да, предполагам, че е така — каза Коте и в гласа му имаше стоманена твърдост.
> 7.
> За началото и имената на нещата
През прозорците на „Пътният камък“ се лееше светлина. Тя беше спокойна и свежа — подходяща за поставяне на ново начало. Минаваше покрай воденичаря, докато той подготвяше колелото на воденицата си за работата през деня. Огряваше огнището, което ковачът
Докосваше товарните коне, впрегнати в каруците, и остриетата на сърповете, които проблясваха в готовност за началото на есенния ден.
Вътре в „Пътният камък“ светлината падна върху лицето на Летописеца и после върху началото на празната страница, която очакваше първите думи от новата история. Светлината потече върху тезгяха, разпиля се в хиляди малки дъги, започващи от цветните бутилки, и запълзя по стената към меча, сякаш в търсене на истинското начало.
Но когато докосна меча, началото не се появи. Всъщност светлината, отразена от меча, беше мътна, полирана и вековно стара. Когато я погледна, Летописеца си спомни, че макар да бе едва началото на деня, вече беше късна есен и времето ставаше все по-студено. В меча проблясваше познанието, че зората е само едно малко начало в сравнение с края на сезона и края на годината.
Летописеца откъсна очи от меча, осъзнал, че Квоте му е казал нещо, но без да чуе какво точно.
— Не те разбрах, би ли повторил?
— Как хората обикновено разказват своите истории? — попита отново Квоте.
— Повечето просто ми разказват онова, което си спомнят — сви рамене Летописеца. — След това аз записвам събитията в реда, в който са се случили, махам излишните неща, изчиствам ги и ги опростявам — това е, което правя.
— Не мисля, че това ще свърши работа — потръпна Квоте.
— Разказвачите на истории са винаги различни — плахо се усмихна Летописеца. — Предпочитат историите им да бъдат оставяни без промени. Но също така предпочитат и внимателни слушатели. Обикновено слушам, а записвам по-късно. Имам почти съвършена памет.
— _Почти съвършена_ не ме задоволява напълно. — Квоте притисна пръст към устните си. — Колко бързо можеш да пишеш?
— По-бързо, отколкото човек може да разказва — с многозначителна усмивка му отвърна Летописеца.
— Бих искал да видя — повдигна вежда Квоте.
Летописеца отвори чантата си. Извади купчина листа от хубава бяла хартия и шишенце мастило. След като ги подреди внимателно, топна перото и погледна очаквателно към Квоте.
Квоте се изправи на стола и заговори бързо:
— Аз съм. Ние сме. Тя е. Той беше. Те ще бъдат — перото на Летописеца танцуваше и скърцаше върху страницата, докато Квоте го наблюдаваше. — С настоящото, аз, Летописеца, признавам, че нито мога да чета, нито мога да пиша. Полегат. Непочтителен. Чавка. Кварц. Лак. Еголиант. _Лхин ма Лу сорен хеа._ „Имаше една млада вдовица от Фаетон, чийто морал беше непоклатим като скала. Тя направи признание за своето истинско състояние…“ — Квоте се надвеси напред, за да го наблюдава как пише. — Интересно… О, можеш вече
Летописеца се усмихна отново, докато бършеше перото си с парче плат. На страницата пред него имаше само един-единствен ред с неразбираеми символи.
— Това някакъв шифър ли е? — на глас се зачуди Квоте. — И доста чисто си го написал. Обзалагам се, че не изхабяваш много страници. — Той обърна листа, за да погледне написаното по-внимателно.
— Никога не хабя страници — високомерно отвърна Летописеца.
Квоте кимна, без да вдигне поглед.
— Какво означава „еголиант“? — попита Летописеца.
— А? О, нищо, измислих си го. Исках да видя дали някоя непозната дума ще те забави. — Протегна се и доближи стола си по-близо до този на Летописеца. — Веднага щом ми покажеш как да прочета това, можем да започваме.
— Доста е сложно… — Летописеца го погледна неуверено, но като видя как Квоте смръщи чело, въздъхна примирено. — Ще се опитам.
Пое дълбоко дъх и започна да реди символи, като едновременно с това обясняваше:
— Има около петдесет различни звука, които използваме, за да разговаряме. Всеки от тях съм означил със символ, състоящ се от една или две черти с перото. Всичко се свежда до звука. Вероятно дори бих могъл да запиша език, който не разбирам — той посочи листа. — Това са различните гласни звуци.
— Всички са вертикални линии — каза Квоте, като внимателно гледаше страницата.
Летописеца направи пауза и объркано отвърна:
— Ами… да, така е.
— Съгласните тогава сигурно ще са означени с хоризонтални линии? И ще се комбинират по този начин? — като взе перото, Квоте на свой ред надраска няколко символа върху страницата. — Хитро. Никога няма да ти трябват повече от две или три за една дума.
Летописеца мълчаливо наблюдаваше Квоте.
Квоте не забеляза това, тъй като вниманието му беше насочено към листа.
— Ако това е „ам“, то това трябва да са звуците с „а“. — Той посочи групата символи, написани от Летописеца. — А, ай, ае, ау. Което пък означава, че тези тук са с „о“. — Квоте кимна по-скоро на себе си и набута перото обратно в ръката на Летописеца. — Покажи ми съгласните.
Летописеца ги изписа сковано, като изричаше звуците, докато пишеше. Малко след това Квоте взе перото и сам довърши листа, като поиска от смаяния Летописец да го поправя, ако направи грешка.
Летописеца наблюдаваше и слушаше как Квоте довършва списъка със символи. От началото до края целият процес му отне около петнайсет минути. Не направи нито една грешка.
— Забележително ефективна система — одобрително рече Квоте. — Много логична. Сам ли я измисли?
Отговорът на Летописеца се забави, докато той разглеждаше редовете от символи върху страницата пред Квоте. Накрая, без да обръща внимание на въпроса на гостилничаря. Летописеца попита:
— Наистина ли си научил „Тема“ за един ден?
Квоте се поусмихна и погледна надолу към масата.
— Това е стара история. Почти я бях забравил. Всъщност ми беше нужен ден и половина. Ден и половина без сън. Защо питаш?