Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

Дена залитна, когато един камък под крака й се измести. Аз се протегнах да я подхвана и тя се хвана за ръката и рамото ми точно преди да падне. За момент бяхме притиснати един към друг и докато тя успее да възстанови равновесието си, усетих тялото й върху своето.

Помогнах й да се закрепи на краката си и телата ни се разделиха. Но след като се изправи, задържа ръката си върху рамото ми. Движех се внимателно, все едно там беше кацнала птица, която аз отчаяно се опитвах да не подплаша да отлети.

Обмислих дали да сложа ръката си около нея,

донякъде за да я подкрепям и донякъде поради други очевидни причини. Бързо отхвърлих тази идея. Още не бях забравил израза на лицето й, когато беше споменала, че приставът бе докоснал бедрото й. Какво щях да направя, ако реакцията й към мен беше подобна?

Мъжете се тълпяха около Дена и от нашите разговори аз знаех за колко отегчителни ги намираше тя. Не можех да понеса мисълта да направя същите грешки, просто защото нямах представа какво по-добро да направя от всички тях. Беше по-добре да не рискувам да я обидя и да съм предпазлив. Както вече споменах, има голяма разлика между това да бъдеш безстрашен и това да бъдеш смел.

Следвахме пътя, който се виеше нагоре по хълма. Беше тихо, с изключение на шума от вятъра във високата трева.

— Значи той е потаен? — подканих я меко аз, обезпокоен, че мълчанието между нас скоро ще стане неловко.

— _Потаен_ е много слаба дума — каза Дена, като вдигна очи към небето. — Веднъж една жена ми предложи пари, за да й дам информация за него. Не го направих и по-късно, когато му разказах, той ми призна, че това е било изпитание, за да види доколко може да ми се има доверие. При друг случай бях заплашена от двамина. Предполагам, че това е било поредното изпитание.

Онова, което чух за мъжа, ми се стори доста зловещо — изглеждаше като човек, който бяга от закона или от семейството си. Мислех да го кажа, когато видях, че Дена ме гледаше неспокойно. Тя се безпокоеше, безпокоеше се дали отношението ми към нея няма да се промени, защото поощрява прищевките на някакъв параноичен благородник.

Замислих се за разговора ми с Деох, за това, че колкото и трудна да беше моята съдба, нейната без съмнение бе по-трудна. С какво ли бих се примирявал аз самият, ако можех да спечеля покровителството на могъщ благородник?

През какво ли бих преминал, за да намеря някой, който да ми дава пари за струни за лютнята, да се грижи да съм облечен и нахранен и да ме защитава от злобни малки копелета като Амброуз?

Преглътнах коментарите, които мислех да направя, и се усмихнах разбиращо.

— Дано да е достатъчно богат, за да си заслужава неприятностите — казах. — Да има чували и делви с пари.

Ъгълчето на устата й се изви нагоре и усетих как тя се отпусна, доволна, че не я осъждам.

— Това би било доста убедителен аргумент, нали? — Очите й играеха и казваха: _да_. — Той е причината да съм тук — продължи тя. — Каза ми, да се появя на тази сватба. Беше много по-провинциално, отколкото мислех, но… — Тя отново сви рамене в израз на мълчалива критика към необяснимите желания на благородниците. — Очаквах бъдещият ми покровител да

бъде там… — Тя замълча и се разсмя. — Май в това няма никакъв смисъл?

— Измисли някакво име, с което да го наричаш — предложих аз.

— Ти избери — каза тя. — В Университета не ви ли учат за имената?

— Анабел — предложих аз.

— Няма — каза тя през смях — да наричам потенциалния си покровител Анабел.

— Тогава Дукът на Богаташево.

— Сега пък се държиш пренебрежително. Пробвай пак.

— Кажи ми, като улуча някое име, което ти харесва… Федерик Пренебрежителния. Франк. Феран. Форю. Фордейл…

Тя клатеше отрицателно глава, докато се изкачвахме по хълма. Когато накрая стигнахме билото, ни посрещна силен порив на вятъра.

Дена се вкопчи в ръката ми, за да запази равновесие, а аз вдигнах ръка да заслоня очите си от прахта и листата. Закашлях се от изненада, когато вятърът набута едно листо право в устата ми и ме накара да се задавя и плюя.

Дена намери това за особено забавно.

— Много добре — казах аз, след като успях да извадя листото от устата си. Беше жълто, с формата на връх на копие. — Вятърът реши вместо нас. Господарят Ясен.

— Сигурен ли си, че не е господарят Бряст? — попита тя, оглеждайки листа. — Често ги бъркат.

— На вкус е като ясен. Освен това Бряст не ми се вижда подходящо.

— Тогава нека да е Ясен — кимна тя със сериозен вид, макар очите й да продължаваха да играят.

Когато оставихме дърветата зад гърба си и превалихме хълма, вятърът задуха отново, като ни засипа с още боклуци, преди да замре. Дена отстъпи крачка встрани от мен, като мърмореше и търкаше очите си. Внезапно почувствах остър хлад върху ръката си там, където ме беше докосвала.

— Черни ръце! — възкликна тя, като продължаваше да трие лицето си. — Очите ми се напълниха със сламки.

— Не са сламки — казах аз с поглед, вперен към другата страна на хълма. На по-малко от петнайсетина метра разстояние имаше купчина обгорени сгради, които вероятно някога са били фермата на Маутхен. — Пепел е.

* * *

Поведох Дена към една горичка, която спираше вятъра и скриваше фермата. Дадох й бутилката си с вода и двамата седнахме да починем на едно паднало дърво, докато тя миеше очите си, за да ги изчисти.

— Знаеш ли — колебливо предложих аз, — не е необходимо да идваш там. Мога да потърся нещата ти, ако ми кажеш къде си ги оставила.

— Не съм сигурна дали се опитваш да бъдеш деликатен или снизходителен… — Очите й леко се присвиха.

— Не знам какво си видяла миналата нощ. Така че не знам колко деликатен трябва да бъда.

— По принцип нямам нужда с мен да се държат деликатно — каза тя рязко. — Не съм някоя изчервяваща се маргаритка.

— Маргаритките не се изчервяват.

Дена ме погледна, като примигваше със зачервените си очи.

— Вероятно имаше предвид „някоя срамежливка“ или пък „изчервяваща се девица“. Така или иначе, маргаритките са бели. Нима как да се изчервяват…