Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

Този странен звук породи любопитство в мен и отидох да погледна с очите си. Драснах с нокът по прага на вратата и от него почти без усилие се отцепи една треска с големината на дланта ми.

— Това повече прилича на плавей, отколкото на дървен материал — казах аз. — След като са похарчили толкова много пари, защо са икономисвали от рамката на вратата?

— Може би топлината от пожара го е направила такова? — сви рамене Дена.

Кимнах разсеяно и продължих да обикалям наоколо и да разглеждам. Наведох се да взема една обгоряла летвичка и тихо промърморих

обвързване. Усетих лек хлад в ръцете си и по неравния ръб на дървото потрепна пламък.

— Такова нещо не може да се види всеки ден — каза Дена.

Гласът й беше пресилено спокоен, сякаш полагаше усилие, за да изглежда равнодушна.

Отне ми известно време, докато се сетя за какво говореше тя. Простата симпатия като тази се виждаше толкова често в Университета, че дори не се бях замислил как би изглеждало това на външен човек.

— Просто малка игра с тъмните сили, с които е по-добре човек да не се забърква — безгрижно казах аз и вдигнах горящата тресчица. — Миналата нощ огънят беше ли син?

— Като пламък от светилен газ — кимна тя. — Като лампите, които използват в Анилен.

Тресчицата гореше с обикновен, весел оранжев пламък. В него нямаше нищо синьо, но може би миналата нощ е бил син. Хвърлих тресчицата и я смачках с обувката си.

Обиколих отново къщата. Нещо ме тревожеше, но не можех да разбера какво. Исках да вляза вътре и да огледам.

— Пожарът не е бил толкова силен — извиках на Дена. — Какво си оставила вътре?

— Не толкова силен? — невярващо повтори тя, когато се появи иззад ъгъла. — Мястото е развалина.

— Покривът не е изгорял, с изключение на мястото точно до комина — посочих аз. — Това означава, че огънят най-вероятно не е повредил много втория етаж. Какви неща си оставила там?

— Някои дрехи и една лира, която ми купи господарят Ясен.

— Свириш на лира? — изненадах се аз. — С колко струни?

— Седем. В момента се уча. — Тя се засмя невесело. — _Започнала_ бях да се уча. Достатъчно добра съм за някоя селска сватба, но нищо повече от това.

— Не си губи времето с лирата — казах аз. — Това е архаичен инструмент, в който няма достатъчно изтънченост. Не че искам да омаловажа твоя избор на инструмент — побързах да добавя. — Просто гласът ти заслужава по-добър акомпанимент от този, който може да ти осигури лирата. Ако търсиш прост струнен инструмент, който да можеш да носиш със себе си, по-добре избери полуарфата.

— Много си мил — каза тя. — Но не аз избрах лирата. Господарят Ясен го направи. Следващия път ще го накарам да вземе арфа. — Тя се огледа безцелно наоколо. — Ако изобщо е още жив.

Надникнах в един от зеещите прозорци, за да огледам вътре, и когато се подпрях на перваза, от него се отчупи едно голямо парче.

— И това е разядено — казах, докато разтрошавах дървото между пръстите си.

— Точно така. — Дена ме хвана за ръката и ме дръпна встрани от прозореца. — Това място само чака да влезеш, за да пропадне под теб. Не си заслужава. Както ти самият каза, това е просто една лира.

Оставих я да ме отведе встрани.

—

Тялото на твоя покровител може да лежи там, горе.

— Той не е от хората, които биха изтичали в горяща сграда и да рискуват да останат вътре в капан. — Тя ме изгледа строго. — И освен това какво очакваш да намериш вътре?

— Не знам — признах аз. — Но ако не вляза, не знам къде другаде да потърся улики за онова, което наистина се е случило тук.

— А какво си чул? — попита ме Дена.

— Не много — признах, като си мислех за онова, което беше казал лодкарят. — Че група хора са били избити на сватба. Всички били мъртви, разкъсани като парцалени кукли. И имало син пламък.

— Всъщност не са били разкъсани — рече Дена. — От онова, което чух в града, са били намушкани с нож и съсечени с меч.

Откакто бях дошъл в града, не бях видял никой да носи дори и нож на колана си — най-много някой фермер със сърп или коса на полето. Погледнах отново към готовата да се срути ферма, убеден, че пропускам нещо…

— И така, какво мислиш, че се случило тук? — попита ме тя.

— Не зная — отвърнах аз. — Бях почти сигурен, че няма да открия нищо. Знаеш колко преувеличени са слуховете — огледах се наоколо. — Щях да отпиша синия пламък като слух, ако ти не се бе оказала тук да го потвърдиш.

— И други хора са го видели снощи — каза тя. — Останките още са пушели, когато те са дошли за телата и са ме открили.

Оглеждах се раздразнено. Продължавах да имам чувството, че пропускам нещо, но изобщо не можех да се досетя какво можеше да е то.

— Какво мислят хората в града? — попитах я аз.

— Те не са особено разговорливи, когато аз съм наоколо — отвърна тя кисело. — Но подочух част от разговор между пристава и кмета. Хората говорят шепнешком за демони. Причината за това е синият пламък. Някои споменават шамбъли.

— Очаквам празникът за жътвата тази година да е по-традиционен от обичайното. Много огньове, ябълково вино и чучела от слама…

Отново се огледах наоколо. Срутените останки на плевнята, вятърната мелница с три крила и обгорените останки от къщата.

Прекарах обезсърчен пръсти през косата си, като продължавах да съм убеден, че пропускам нещо. Очаквах да намеря… нещо.

Каквото и да е.

Докато стоях там, осъзнах колко глупава е била надеждата ми. Какво се бях надявал да открия? Отпечатък от стъпка? Парче от нечие наметало? Смачкана бележка с жизненоважна информация, написана специално, за да я открия аз? Такива неща стават само в историите.

Извадих бутилката с вода и изпих каквото беше останало в нея.

— Ами, аз приключих тук — казах аз и отидох до коритото с вода. — Какво мислиш да правиш сега?

— Трябва да се поогледам — отвърна тя. — Има някаква вероятност моят благороден приятел да е някъде тук, ранен.

Погледнах към заобикалящите ни хълмове — бяха станали златни от есенните листа и полетата с жита, и изпъстрени тук-там със зелено от боровите и еловите горички. Осеяни и с тъмните белези на отвесните канари и оголените скали.