Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

— Ето това — каза тя категорично — е снизходително отношение.

— Ами, реших да ти покажа какво е да бъдеш снизходителен — отвърнах аз. — За да можеш да направиш сравнение. За да не се объркваш, когато се опитвам да бъда просто деликатен.

Известно време се гледахме един друг и накрая тя извърна поглед и продължи да търка очите си.

— Добре, съгласна съм.

Наклони глава назад и плисна още вода върху лицето си, като мигаше начесто.

— Всъщност не видях много — каза тя и избърса лице с ръкава на ризата си. — Свирих преди сватбата и след това отново,

когато се подготвяха за вечерята. През цялото време очаквах моя… — Тя леко се усмихна. — … господаря Ясен да се появи, но знаех, че в никакъв случай не трябва да разпитвам за него. Доколкото го познавах, това можеше да се окаже поредното изпитание, измислено от него. — Тя замълча и се намръщи. — Той си има начин, по който ми дава сигнал. Начин, по който да ме уведоми, когато е някъде наоколо. Извиних се, излязох и го намерих край плевнята. Повървяхме към гората и той ми зададе няколко въпроса. Кои са на сватбата. Колко души са. Как изглеждат. — Тя се замисли. — Сега, като се сещам за това, започвам да мисля, че наистина е било някакво изпитание. Искал е да види колко съм наблюдателна.

— Звучи ми едва ли не сякаш е някакъв шпионин — споделих на глас мислите си аз.

— Разхождахме се и разговаряхме около половин час — сви рамене Дена. — След това той чу нещо и ми каза да остана да го чакам там. Върна се обратно към фермата и го нямаше дълго време.

— Колко дълго?

— Десет минути? — отново сви рамене тя. — Знаеш как е, когато се налага да чакаш някого. Беше тъмно, бях гладна и ми беше студено. — Тя притисна ръце към корема си и леко се приведе напред. — Богове, сега пак съм гладна. Иска ми се да бяхме…

Извадих една ябълка от пътната си торба и й я подадох.

Те бяха великолепни — червени като кръв, сладки и хрупкави. От онзи вид ябълки, за които мечтаеш цяла година, но можеш да хапнеш само в продължение на няколко седмици през есента.

Дена ме изгледа с любопитство.

— Преди пътувах много — обясних аз, докато сам си вземах ябълка — и все бях гладен. Така че обикновено си носех нещо за ядене. Ще ти направя истинска вечеря, когато се установим на лагер за през нощта.

— Освен всичко друго и готви… — Тя отхапа от ябълката и отпи глътка вода, за да я преглътне. — И така, стори ми се, че чух викове, затова тръгнах обратно към фермата. Когато излязох иззад скалите, вече бях убедена, че чувам викове и крясъци. След като приближих още, усетих и мириса на дим. А през дърветата видях отблясъците на пламъци…

— Какъв цвят бяха те? — попитах аз с уста, натъпкана с ябълка.

— Защо ме питаш? — остро ме погледна Дена, а изражението й внезапно беше станало подозрително.

— Съжалявам, че те прекъснах — казах аз и преглътнах ябълката. — Довърши си разказа и после ще ти кажа.

— Аз говоря твърде много — рече тя, — а ти изобщо не спомена защо си дошъл в тоя забутан край на света.

— Магистрите в Университета са чули някакви странни слухове и ме изпратиха да проверя дали са верни — отвърнах аз.

В гласа, с който изрекох лъжата, нямаше никакво смущение или колебание. Всъщност дори не бях планирал да кажа това, думите просто излязоха от устата ми.

Бях принуден да взема бързо решение, а не можех спокойно да й разкажа истината за моето търсене на чандрианите. Не бих понесъл Дена да си помисли, че ми се е размътил мозъкът.

— Университетът занимава ли се с такива неща? — попита Дена. — Мислех си, че вие само седите и четете книги.

— Някои четат — признах аз, — но когато чуем странни слухове, никой трябва да отиде и да провери какво се е случило в действителност. Когато хората станат суеверни, те насочват поглед към Университета и започват да си мислят: „Кой си играе с тъмните сили, които е по-добре да не бъдат закачани? Кого трябва да хвърлим на голямата пламтяща клада?“

— Значи ти се занимаваш с такива неща? — Тя махна с полуизядената си ябълка. — Правиш проучвания?

— Просто хванах магистъра в лош момент — поклатих глава аз. — Той направи така, че аз да изтегля късата сламка за това малко пътуване.

Лъжата си я биваше, предвид че бях сварен неподготвен. Дори можеше и да не я разкрие, ако започнеше да разпитва наоколо, тъй като отчасти си беше истина.

Когато се налагаше, можех да бъда превъзходен лъжец. Това не е особено благородно умение, но пък е полезно. Връзката между него и актьорската игра или разказването на истории е много близка, а аз се бях учил и на трите от баща ми, който беше истински майстор в тези неща.

— Това са просто конски фъшкии — сухо каза тя.

Замръзнах, както се готвех да захапя ябълката. Извадих я от устата си, оставяйки бели следи върху червената й кожа.

— Моля?

— Ако не искаш да ми кажеш, добре — сви рамене тя. — Но не се опитвай да измислиш някаква история с погрешното намерение да ме успокоиш или впечатлиш.

Поех си дълбоко дъх и след това бавно го изпуснах.

— Не искам да те лъжа защо съм тук — казах аз. — Но се безпокоя какво ще си помислиш, ако ти кажа истината.

Очите на Дена бяха мрачни, замислени и не издаваха нищо.

— Добре — накрая отвърна тя с едва доловимо кимване. — На това вярвам.

Тя отхапа от ябълката си и ме изгледа продължително, докато дъвчеше, като и за миг не свали очите си от моите. Устните й бяха влажни и по-червени от ябълката.

— Чух някои слухове — казах аз накрая. — И исках да науча какво се е случило тук. Това е всичко, наистина. Просто аз…

— Слушай, Квоте, съжалявам. — Дена въздъхна и прокара ръка през косата си. — Не трябваше да те притискам. Всъщност това не е моя работа. Знам какво е да имаш своите тайни.

В този момент почти бях готов да й разкажа всичко. Цялата история за родителите ми, чандрианите, мъжа с черните очи и кошмарната усмивка. Но се безпокоях, че щеше да й звучи като някаква отчаяна измишльотина на дете, хванато в лъжа. Затова предпочетох страхливо да си замълча.

— Така никога няма да намериш истинската си любов — рече Дена.

Отърсих се объркано от мислите си.

— Какво… съжалявам, не те чух?

— Ядеш сърцевината на ябълката си — каза тя развеселено. — Огризваш я отстрани и след това от горе надолу. Никога преди не съм виждала някой да прави така.