Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
Бях прекарал дълги часове в размисли как би могла да протече тази среща. В мислите си бях виждал тази сцена хиляди пъти. Страхувах се, че Дена ще бъде сдържана и хладна. Че ще ме отблъсне заради това, че я бях оставил сама в гората. Че ще бъде мълчалива, сърдита и наранена. Безпокоях се, че може да се разплаче или да ме наругае, или че просто ще се обърне и ще си тръгне.
Тя ми се усмихна с възхита.
— Квоте! — Улови ръката ми в своята. — Липсваше ми. Къде беше?
Почувствах как краката ми омекват от облекчение.
—
— Онзи ден ме остави на сухо — каза тя с подигравателно-сериозен поглед. — Чаках ли, чаках, но приливът така и не дойде.
Готвех се да й обясня какво се бе случило, когато тя посочи мъжа, който стоеше до нея:
— Прости ми за моята неучтивост. Квоте, това е Лентарен.
Дори не го бях забелязал.
— Лентарен, запознай се с Квоте.
Лентарен беше висок и слаб. Имаше добри мускули, беше добре облечен и благовъзпитан. Имаше права челюст и равни бели зъби. Приличаше на галантния принц от приказките. Вонеше на пари.
Усмихна ми се. Държането му беше непринудено и приятелско.
— Приятно ми е да се запознаем, Квоте — каза той с елегантно подобие на поклон.
Отвърнах на поклона механично и се усмихнах с най-очарователната си усмивка.
— На вашите услуги, Лентарен. — Обърнах се отново към Дена. — Трябва да обядваме заедно в близките дни — подхвърлих небрежно аз и повдигнах вежди с неизречения въпрос: _Това ли е господарят Ясен?_ — Имам да ти разказвам интересни истории.
— Непременно. — Тя леко поклати глава в отговор, който означаваше: _Не._ — Тръгна си, преди да успееш да довършиш последната. Бях ужасно разочарована, че изпуснах края. Всъщност бях доста объркана.
— О, това е същият онзи край, който си чувала вече стотици пъти — успокоих я аз. — Храбрият принц убива дракона, но изгубва съкровището и момичето.
— Ах, каква трагедия. — Дена сведе поглед. — Не е краят, на който се надявах, но предполагам, че е този, който можеше да се очаква.
— Наистина би било трагедия, ако историята свърши дотам — признах аз. — Но всъщност зависи от това как гледаш на нея. Предпочитам да я възприемам като история, която очаква своето подходящо и ободряващо продължение.
По пътя изтрополи карета и Лентарен се дръпна от пътя й, като при движението си случайно докосна Дена. Тя разсеяно хвана ръката му.
— Обикновено историите с продължение не ми допадат — каза тя със сериозно и непроницаемо изражение на лицето, после сви рамене с лека иронична усмивка. — Но и преди ми се е случвало да променям мнението си за тези неща. Може би ти ще успееш да ме убедиш в противното.
Посочих калъфа на лютнята, който носех преметнат през рамото си:
— Все още свиря в „При Анкер“, ако искаш да се отбиеш… Почти всяка вечер.
— Ще го направя. — Дена въздъхна и погледна Лентарен. — Вече закъсняваме, нали?
Той присви очи срещу слънцето и кимна.
— Така е. Но все още
— Съжалявам, но имаме среща за езда — обърна се тя отново към мен.
— Не искам да ви задържам — любезно казах аз и отстъпих встрани от пътя им.
Лентарен и аз си кимнахме учтиво един на друг.
— Скоро ще дойда да те видя — обърна се тя към мен, докато се разминавахме.
— Върви — кимнах аз по посоката, в която бяха тръгнали. — Не искам да закъснееш заради мен.
Те се обърнаха и продължиха. Гледах след тях, докато вървяха по павираните улици на Имре. Заедно.
* * *
Уил и Сим вече бяха пристигнали и ме чакаха. Бяха седнали на маса с добър изглед към фонтана пред „Еолиан“. Водните струи бликаха нагоре около скулптури на нимфи, подгонени от сатир.
Поставих калъфа на лютнята отстрани до пейката и разсеяно отворих капака, като си помислих, че лютнята ми ще се зарадва на малко слънчеви лъчи върху струните си. Не очаквам да ме разберете, ако не сте музиканти.
Уил ми подаде една ябълка, когато седнах до него. Вятърът задуха през площада и аз наблюдавах как под поривите му пръските на фонтана започнаха да се огъват като прозрачни завеси. Няколко червени листа танцуваха в кръгове върху паветата. Гледах ги как подскачат, въртят се и сякаш рисуват във въздуха някакви странни, сложни фигури.
— Предполагам, че накрая си открил Дена? — попита Уилем след известно време.
Кимнах, без да отделям поглед от листата. Нямах особено желание да обяснявам.
— Личи си, понеже си доста мълчалив.
— Не мина ли добре? — попита меко Сим.
— Не мина, както се бях надявал.
Те кимнаха сериозно и отново настъпи мълчание.
— Мислех си за онова, което ни каза — рече Уил. — За онова, което ти е разказала Дена. В историята й нещо липсва.
Сим и аз го изгледахме с любопитство.
— Тя ти е казала, че търси своя покровител — обясни Уилем. — Заедно сте обикаляли да го търсите. Но после ти е признала, че знае, че той е в безопасност, защото той… — Уил дълго се колеба, преди да продължи, — се е срещнал с нея, когато била тръгнала да се връща обратно към горящата ферма. Нещо тук не пасва. Защо тя ще го търси, ако знае, че той е в безопасност?
Не се бях замислял върху това. Преди да реша какво да отговоря, Симон поклати глава.
— Тя просто си е търсила извинение да прекара известно време с Квоте — каза той, сякаш отговорът беше съвсем очевиден.
Уилем леко се намръщи.
Сим гледаше ту единния, ту другия от двама ни, искрено изненадан, че се налага да ни обяснява допълнително.
— Съвсем ясно е, че тя те харесва — рече той и започна да изброява на пръстите на ръката си. — Намира те в „При Анкер“. Дойде да те вземе онази нощ, когато пийвахме в „Еолиан“. Намира си извинение да обикаля насам-натам с теб на онова забутано място в продължение на два дни…