Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
— Естествено ли? — накрая проговори Летописеца с нотка на истерия в гласа. — Ти пък какво знаеш за това, което е естествено? Току-що видях демон да убива един мъж. Какво му е естественото на това? — Летописеца се обърна към Квоте: — Изобщо какво правеше тук това нещо?
— Очевидно _търсеше_ — отвърна Квоте. — Май само това успях да разбера. А ти, Баст? Успя ли да разбереш нещо?
— Разпознах по-скоро звученето, Реши — поклати глава Баст. — Думите бяха много древни, архаични. Не можах да ги
— Много добре. Значи е търсило — остро каза Летописеца. — Търсило какво?
— Вероятно мен — мрачно отвърна Квоте.
— Реши — смъмри го Баст, — просто ставаш сантиментален. Вината не беше твоя.
— Знаеш това много добре, Баст — Квоте хвърли дълъг уморен поглед на своя ученик. — За всичко съм виновен аз. За скраела, за войната. Вината за всичко това е моя.
Баст се готвеше да възрази, но не можа да намери подходящите думи. След дълго мълчание той извърна поглед встрани, предал се.
— Както и да е, какво мислиш, че беше това? — Квоте въздъхна и облегна лакти върху тезгяха.
— Приличаше на някой от _махаелуретите_, Реши — поклати глава Баст. — „Танцьор в кожа“. — Докато казваше това, той се намръщи, несигурен в собствените си думи.
— Те не са ли от твоята раса? — повдигна вежди Квоте.
Обикновено приветливото изражение на Баст се изостри и той хвърли гневен поглед на съдържателя.
— _Не_ беше от „моята раса“ — възмути се той. — С маелите нямаме дори обща граница. Те са толкова отдалечени от нас, колкото изобщо е възможно във Фае.
— Просто предположих, че знаеш какво е било. — Квоте кимна извинително. — Не се поколеба да го нападнеш.
— Всички змии хапят, Реши. Не е необходимо да науча имената им, за да разбера, че са опасни. Разпознах, че е от маелите. Това беше достатъчно.
— Значи вероятно е „танцьор в кожа“. — Квоте се замисли. — Не си ли ми казвал, че те са изчезнали от много, много векове?
Баст кимна.
— И _то_ изглеждаше някак… глупаво и не се опита да избяга в ново тяло. — Той сви рамене. — Освен това всички ние сме все още живи. Изглежда това означава, че е било нещо друго.
Летописеца следеше разговора с невярващ вид.
— Искате да кажете, че нито единият от двама ви не знае какво беше това? — Той погледна Квоте. — Та ти каза на момчето, че е демон!
— За момчето е демон — обясни Квоте, — защото това е нещото, което то би разбрало най-лесно и е достатъчно близо до истината. — Той започна бавно да лъска тезгяха. — За всички останали в града е сладкояд, защото това ще им позволи да спят спокойно тази нощ.
— Е, тогава и за мен е демон — рязко рече Летописеца, — защото усещам рамото си ледено на мястото, където ме докосна.
— Забравих, че сложи ръката си върху теб — Баст се завтече към него. — Дай да видя.
Баст погледна рамото му отблизо.
— Можеш ли да го движиш?
Летописеца кимна и размърда рамото си нагоре-надолу.
— Когато ме докосна, ужасно ме заболя — сякаш нещо вътре се късаше. — Той поклати глава, раздразнен от собственото си описание. — Сега просто го усещам странно. Сковано. Сякаш тази част от тялото ми е заспала.
Баст мушна рамото му с пръст и го погледна с подозрение.
— Момчето беше право за огъня, нали? — обърна се Летописеца към Квоте. — Преди да го спомене, не разбираааааааггххххх! — писарят изкрещя и отскочи встрани от Баст. — В името на Бога! Какво беше това? — попита той.
— Предполагам нервът на раменния ти плексус — сухо отвърна Квоте.
— Трябваше да видя колко дълбоко е успял да стигне — невъзмутимо додаде Баст. — Реши? Би ли ми подал малко гъша мас, чесън, синап… Имаме ли още от онези зелените неща, дето миришат като лук, ама не са?
— Кеверал? — кимна Квоте. — Мисля, че са останали няколко.
— Донеси ги, както и превръзка. Трябва да приготвя мехлем.
Квоте кимна и излезе през вратата зад бара. Веднага щом се скри от погледа им, Баст се наведе над ухото на Летописеца.
— Не го питай за това — изсъска той бързо. — Дори не го споменавай.
Летописеца изглеждаше объркан.
— За какво говориш?
— За бутилката. За симпатията, която се опита да направи.
— Значи той _наистина_ се е опитал да запали това нещо? Защо не се получи? Каква…
Баст стегна хватката си и палецът му се заби в кухината под ключицата на Летописеца. Писарят отново изскимтя уплашено.
— Не говори за това — изсъска Баст в ухото му. — Не задавай въпроси.
Той хвана писаря за раменете и го разтърси, както би направил ядосан родител с непослушното си дете.
— В името на добрия Бог! Баст, през цялото време го чувам как реве — извика Квоте от кухнята.
Баст се надигна и изправи Летописеца на стола му миг преди съдържателят да влезе в стаята.
— В името на Техлу! Пребледнял е като платно. Ще се оправи ли?
— Не е по-сериозно от измръзване — пренебрежително отвърна Баст. — Аз не съм виновен, че пищи като момиченце.
— Е, все пак внимавай с него — рече Квоте и сложи върху масата буркан с мас и шепа чеснови скилидки. — Тая ръка ще му трябва поне още два дни.
Квоте обели и счука чесъна. Баст приготви мехлема и намаза противно миришещата смес върху рамото на писаря, преди да го превърже. Летописеца седеше, без да помръдва.