Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

— И преди ли се държеше така?

— Съвсем не — поклати глава Летописеца. — Беше почти любезен, дотолкова, доколкото може да е любезен един разбойник. Реших, че преди да дезертира, е бил офицер с нисък ранг.

Баст се отказа да дава знаци.

— Реши! — извика той с нотка на отчаяние в гласа.

— Един момент, Баст — отвърна Квоте, като се опитваше да привлече вниманието на замаяния наемник. Той махна с ръка пред лицето на мъжа и след това щракна с пръсти.

— Ехо?

Очите на наемника проследиха движението на ръката

на Квоте, но мъжът, изглежда, не осъзнаваше, че му говорят нещо.

— _Търся… един_ — бавно повтори той. — _Искам…_

— Какво? — сприхаво попита Коб. — Какво искаш?

— Искам… — неопределено повтори наемникът.

— Предполагам, че иска да ми върне обратно коня — спокойно каза Летописеца, пристъпи към мъжа и хвана дръжката на меча му.

След това с внезапно движение той го извади от ножницата или по-скоро се опита да го направи. Вместо да излезе с лекота, мечът се подаде наполовина и запъна.

— Не! — изкрещя Баст от другия край на стаята.

Наемникът погледна безизразно Летописеца, но не направи опит да го спре. Писарят стоеше смутено, все още хванал дръжката на меча. Накрая той дръпна по-силно и оръжието бавно се освободи и излезе. Широкото острие беше покрито със засъхнала кръв и ръжда.

Летописеца отстъпи крачка назад, възвърна хладнокръвието си и вдигна меча към наемника.

— И конят ми е само началото. След това мисля, че той би искал да ми върне парите и да си поприказва любезно с пристава.

Наемникът погледна към върха на меча, който несигурно се люлееше пред гърдите му. Очите му проследяваха лекото люлеене на острието в продължение на един дълъг миг.

— Просто го остави на мира! — гласът на Баст беше станал писклив. — Моля те!

— Момчето е право, Деван — кимна Коб. — Тоя тип не е наред с главата. Недей да насочваш това срещу него. Изглежда сякаш всеки момент може да припадне и да се наниже на него.

Наемникът разсеяно вдигна ръка.

— _Търся…_ — рече той и бутна меча встрани, сякаш беше някоя клонка, препречила му пътя.

Летописеца пое рязко дъх и дръпна меча, когато ръката на мъжа се плъзна по ръба на острието и остави кървава следа.

— Виждаш ли? — натърти Стария Коб. — Какво ти казвах? Тоя мръсник е опасен за самия себе си.

Наемникът наклони глава встрани. Той вдигна ръката си и започна да я разглежда. От палеца му бавно се процеждаше тъмна кръв, събираше се на капка и падаше върху пода. Наемникът си пое дълбоко дъх през носа и хлътналите му изцъклени очи внезапно се фокусираха.

Той се усмихна широко на Летописеца и от изражението му изчезна всякаква замаяност.

— _Те вараийн арои Сеатхалои веи мела_ — каза той с дълбок глас.

— Не… те… разбирам — объркано рече Летописеца.

Усмивката на мъжа изчезна. Очите му се втвърдиха и в тях се появи гняв.

— _Те-таурен сцийрлоет? Амауен._

— Не мога да разбера какво казваш — повтори Летописеца. — Но тонът ти не ми харесва.

Той отново вдигна меча между двамата и го насочи

към гърдите на мъжа.

Наемникът сведе поглед към тежкото, назъбено острие и челото му се набръчка от объркване. След това в очите му проблесна внезапно разбиране и широката усмивка се върна на лицето му.

Главата му се изметна назад и той се разсмя.

Смехът не беше човешки. Беше див и ликуващ като острия крясък на ястреб.

Наемникът вдигна наранената си ръка и сграбчи върха на меча. Движението му беше толкова бързо, че металът глухо иззвънтя при допира. Като продължаваше да се усмихва, той стегна хватката си и наведе острието надолу. От ръката му по ръба на меча се стичаше кръв и капеше на пода.

Всички в стаята гледаха смаяно и не можеха да повярват на очите си. Единственият звук, който се чуваше в стаята, беше лекото стържене, издавано от костите на пръстите на наемника, когато се плъзгаха върху оголеното острие.

Като гледаше Летописеца право в очите, мъжът изви остро ръката си и мечът се строши със звук, подобен на звънтенето на счупена камбана. Докато Летописеца гледаше глуповато към вече безполезното оръжие в ръцете си, наемникът пристъпи напред и сложи безгрижно свободната си ръка върху рамото на писаря.

Летописеца изкрещя задавено и отскочи встрани, сякаш някой го бе мушнал с нагорещен ръжен. Той лудо размаха счупения меч, събори ръката от рамото си и заби строшеното острие дълбоко в нея. Лицето на мъжа не показваше никаква болка или страх, нито пък какъвто и да е признак, че изобщо беше усетил, че е наранен.

Като продължаваше да държи счупения връх на меча в окървавената си ръка, наемникът пристъпи още една крачка към Летописеца.

В следващия миг там внезапно се озова Баст, който удари с рамо наемника с такава сила, че тялото на мъжа строши на парчета един от тежките столове край бара, преди да се удари в махагоновия тезгях. Преди някой да успее да мигне, Баст сграбчи главата на наемника с двете си ръце и започна да я блъска в ръба на бара. С уста, разкривена в гримаса, Баст безмилостно удари главата на мъжа в махагона веднъж, после отново…

После, сякаш постъпката на Баст беше събудила всички, в стаята настана хаос. Стария Коб се избута от тезгяха и при отдръпването си преобърна стола си. Греъм започна да крещи нещо за пристава. Джейк се опита да се втурне към вратата, но се спъна в падналия стол на Коб и се просна на пода. Ковашкият чирак посегна да сграбчи железния си прът, изпусна го и желязото се завъртя на пода в широка дъга, преди да се мушне под масата.

Баст изскимтя уплашено и скочи през цялата стая, приземявайки се върху една от тежките дървени маси. Тя се строши под тежестта му и той се просна върху останките й, отпуснат като парцалена кукла. Наемникът се изправи на крака, по лявата част на лицето му се стичаше кръв. Той изглеждаше съвършено безучастен към ставащото. Обърна се отново към Летописеца, като продължаваше да стиска върха на меча в кървящата си ръка.