Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

> Името на вятъра

През зимата времето тече бавно за една пътуваща трупа, но Абенти се възползва от това и най-сетне имаше време да започне сериозно да ме учи на симпатична магия. Обаче, както се случва често, особено при децата, очакването се оказа далеч по-вълнуващо от действителността.

Няма да е вярно, ако кажа, че бях разочарован от симпатичната магия. Но, честно казано, имаше известно разочарование. Не беше онова, което очаквах от магията.

Беше полезно. В това нямаше никакво съмнение.

Бен използваше симпатична магия за осветлението на нашите представления. Тя позволяваше запалването на огън без кремък и вдигането на тежки предмети без неудобните въжета и макари.

Но първия път, когато го бях видял, Бен някак бе успял да повика вятъра. Това не беше просто симпатична магия. Това беше магията от приказките.

Това беше тайната, която исках да узная повече от всичко друго на света.

* * *

Пролетното топене на снеговете отдавна беше приключило и групата яздеше през горите и полята на западната част на Федерацията.

Както обикновено аз бях в предната част на фургона на Бен. Лятото вече беше решило да напомни за себе си и всичко наоколо отново беше зелено и цъфтеше.

Беше тихо вече от около час. Бен дремеше и ръката му хлабаво държеше поводите, когато фургонът мина през един камък и изтръгна всеки от нас от мислите, в които беше потънал.

Бен се поизправи на седалката и се обърна към мен с онзи тон, който бях свикнал да наричам „Имам една задачка за теб“.

— Как би кипнал един чайник вода?

Огледах се наоколо и видях голям камък от едната страна на пътя. Посочих го:

— Тоя камък трябва да се е затоплил на слънцето. Ще го обвържа с водата в чайника и ще използвам топлината в камъка, за да накарам водата да заври.

— Камък към вода не е много ефективно — смъмри ме Бен. — Само една петнайсета част от него ще може да бъде използвана за затоплянето на водата.

— Ще свърши работа.

— Не отричам. Но това ще е немарливо свършена работа. Можеш да се справиш и по-добре, е'лир.

След това той се развика на Алфа и Бета — знак, че наистина беше в добро настроение. Както винаги те приеха виковете му със спокойствие, въпреки че той ги обвиняваше в неща, които, бях сигурен, никое магаре не би сторило доброволно, особено пък Бета, чиято морална репутация беше безукорна.

Абенти спря насред тирадата си и внезапно ме попита:

— Как би свалил тази птица? — той посочи ястреба, който се носеше във въздуха над пшеничената нива край пътя.

— Вероятно не бих го направил. Не ми е сторил нищо лошо.

— Хипотетично.

— Казах ти, че хипотетично не бих го направил.

— Разбрах те, е'лир — ухили се Бен. — И как точно не би го направил? С подробности, моля.

— Ще накарам Терен да го простреля.

— Добре, добре — замислено кимна Абенти. — Обаче това е между теб и птицата. Да речем,

че този ястреб — той направи възмутен жест — е казал нещо грубо за майка ти.

— Аха. Тогава честта изисква сам да защитя доброто й име.

— Точно така.

— Имам ли на разположение перо?

— Не.

— Техлу да… — Под неодобрителния му поглед се наложи да сдъвча останалата част от онова, което мислех да кажа. — Гледаш никога да не ми е лесно, нали?

— Този досаден навик придобих от един ученик, който беше умен, умен, та чак прекалено. — Той се усмихна. — Какво би могъл да направиш дори и да имаше перо?

— Щях да го обвържа с птицата и да го намажа с домашен сапун.

— С какъв вид обвързване по-точно? — сбърчи вежди Бен.

— Химично. Вероятно вторично каталитично обвързване.

Последва замислена пауза.

— Вторично каталитично… — Той се почеса по брадата. — За да разтвориш мазнината, която прави перото гладко?

Кимнах.

Той погледна нагоре към птицата.

— Никога не съм се сещал за това — каза той с някакво тихо възхищение, което приех за комплимент. — Обаче — погледна ме пак — нямаш перо. Как ще го свалиш тогава?

Замислих се за няколко минути, но не можах да се сетя за нищо.

Реших да превърна този урок в нещо различно.

— Просто — подметнах небрежно — ще повикам вятъра и ще го накарам да свали птицата от небето.

Бен ме измери с поглед и ми показа, че знаеше точно какво имах предвид.

— И как би сторил това, е'лир?

Почувствах, че може би беше готов накрая да сподели с мен тайната, която беше пазил през всичките тези зимни месеци. Същевременно ми дойде една идея.

Поех си дълбоко дъх и изговорих думите, за да обвържа въздуха в дробовете ми с въздуха отвън. Здраво фокусирах съзнанието си върху Алара, поставих палеца и показалеца си пред свитите си устни и духнах между тях.

Усетих откъм гърба си лек полъх на вятър, който разроши косата ми и опъна за момент насмоления брезент на фургона. Може да е било и просто съвпадение, но въпреки това почувствах как по лицето ми се разля тържествуваща усмивка. Известно време не бях способен да правя нищо друго, освен да се хиля лудо на Бен и на глупаво изглеждащата му, невярваща физиономия.

След това почувствах някакво стягане в гърдите, сякаш се бях потопил дълбоко под водата.

Опитах се да си поема дъх, но не успях. Продължавах да опитвам, леко смутен. Все едно бях паднал на гърба си и си бях изкарал въздуха.

Внезапно осъзнах какво бях направил. Тялото ми се обля в студена пот и аз сграбчих като обезумял ризата на Бен, като сочех ту гърдите си, ту врата си, ту отворената си уста.

Когато погледна към мен, лицето на Бен се промени и от потресено на вид стана пепеляво на цвят.