Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

— Какво знаеш за новата песен на баща ти?

— Тази за Ланре ли? Не много. Знаеш го какъв е. Никой няма да я чуе, преди да я е завършил. Дори и аз.

— Нямам предвид самата песен — рече Бен, — а историята зад нея. Историята за Ланре.

Помислих за десетките истории, които бях чул баща ми да събира през изминалата година, опитвайки се да открие общото в тях.

— Ланре бил принц… или крал. Важен човек. Искал да бъде по-могъщ от всеки друг на света. Продал душата си за власт, но нещо се объркало и мисля, че след това полудял или

никога повече не могъл да заспи, или… — спрях, когато видях, че Бен поклаща глава.

— Не е продал душата си — каза Бен. — Това са глупости. — Той въздъхна и сякаш се смали. — Не започнах както трябва. Не става въпрос за песента на баща ти. Ще говорим за нея, след като той я завърши. От друга страна, когато научиш историята за Ланре, това ще ти помогне да видиш цялостната картина.

Бен пое дълбоко дъх и започна отначало:

— Да предположим, че имаме неразумно шестгодишно хлапе. Какви вреди може да причини то?

Не отговорих веднага, защото не бях сигурен какъв е отговорът, който Абенти искаше да чуе. Вероятно щеше да е най-добре да съм откровен.

— Не много големи.

— А сега да предположим, че имаме двайсетгодишен младеж, който отново е безразсъден — колко опасен може да е той?

Реших да се придържам към очевидните отговори:

— Пак не особено опасен, но повече от преди.

— А какво би станало, ако му дадеш меч?

Започнах да разбирам накъде бие и затворих очи.

— Ще стане много по-опасен. Разбирам какво ми казваш, Бен. Властта не е лошо нещо, а глупостта обикновено е безобидна. Взети заедно обаче, властта и глупостта са наистина опасни.

— Не съм казвал „глупав“ — поправи ме Бен. — Ти си умен. И двамата го знаем. Но можеш да бъдеш безразсъден. Умният, но безразсъден човек е една от най-плашещите възможни комбинации. А още по-лошото е, че аз те научих на някои опасни неща.

Бен погледна към купчината дърва, които бях приготвил, след това взе листо, прошепна няколко думи и продължи да наблюдава как в центъра на натрупаните клони и сухи дърва оживя малък пламък. Той се обърна и ме погледна.

— Правенето на нещо толкова просто като това може да те убие. — На устните му се появи бледо подобие на усмивка. — Или пък търсенето на името на вятъра.

Тръгна да казва още нещо, но размисли, затвори уста, разтри лицето си и дълбоко въздъхна. Когато свали ръце, изглеждаше уморен.

— На колко години си, че забравих?

— Следващия месец ставам на дванайсет.

— Лесно се забравя това — поклати глава той. — Не се държиш като дванайсетгодишен. — Разбута огъня с пръчка и добави: — Бях на осемнайсет, когато започнах да уча в Университета. Трябваше да стана на двайсет, докато науча онова, което ти знаеш сега. — Загледа се в пламъците. — Съжалявам, Квоте. Искам да остана сам тази нощ. Трябва да помисля.

Кимнах мълчаливо. Отидох във фургона му, взех триножника, чайника, вода и чай и тихо ги сложих до Бен. Той продължаваше да гледа огъня, когато се обърнах и си тръгнах.

Тъй

като знаех, че родителите ми няма да ме очакват толкова скоро, се отправих към гората. Аз също имах нужда да помисля. Поне това дължах на Бен. Щеше ми се да можех да направя повече.

* * *

Минаха доста дни, преди Бен да се върне към нормалната си, добродушна същност. Но дори и тогава нещата между нас вече не бяха същите.

Продължавахме да сме близки приятели, но помежду ни имаше издигната преграда и аз усещах, че той съзнателно се държи на разстояние от мен.

Уроците почти спряха. Той сложи край на горещото ми желание да уча алхимия и вместо това се ограничи само до това да ме обучава на химия. Отказа да ме учи на каквато и да е руническа магия и на всичкото отгоре стана много пестелив на похвали.

Забавянето на напредъка ми ме дразнеше, но се стараех да оставам спокоен, като се надявах, че ако му покажа, че съм отговорен и старателен, той най-накрая ще се отпусне и нещата ще се върнат към нормалното си състояние. Бяхме като семейство и аз знаех, че в крайна сметка проблемите между нас ще се изгладят. Всичко, от което се нуждаех, беше време.

Тогава и не подозирах, че нашето време заедно наближаваше към своя край.

> 15.

> Развлечения и сбогувания

Името на града беше Хелоуфел. Спряхме за няколко дни, защото там имаше добра работилница за каруци, а почти всички наши фургони имаха нужда от постягане и ремонт. Докато чакахме, Бен получи предложение, на което не можеше да откаже.

Тя беше вдовица, сравнително млада и за моите неопитни очи — доста привлекателна. Официалната версия беше, че има нужда от учител за сина си. Обаче всеки, който ги бе видял поне веднъж заедно, знаеше каква е истината зад тая история.

Тя беше жената на местен пивовар, който се бил удавил преди две години. Опитваше се да управлява пивоварната доколкото можеше, но на практика нямаше необходимите познания, за да я направи печеливша…

Както виждате, едва ли някой би могъл да постави по-добър капан за Бен дори и да искаше.

* * *

Плановете се промениха и трупата остана още няколко дни в Хелоуфел. Дванайсетият ми рожден ден беше отложен, за да бъде проведен заедно с прощалното тържество на Бен.

За да можете наистина да си представите за какво тържество става дума, трябва да сте наясно, че няма нищо по-грандиозно от събитие, свързано с изразяването на почитта на трупата към някой от нейните членове.

Добрите артисти се опитват да превърнат всяко свое изпълнение в нещо специално, но не трябва да забравяте, че представлението, което изнасят за вас, е същото, което са показвали пред стотици други зрители. Дори и най-всеотдайните трупи понякога имат своите посредствени представления, особено когато са наясно, че могат да си го позволят.

Малките градчета, селските странноприемници — тези места не можеха да различат доброто представление от лошото. Но колегите артисти го различаваха.