Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
за да промълви пак нейното име с първия си дъх.
P$
Баща ми си пое дъх и направи пауза, а устата му остана отворена, сякаш всеки момент щеше да продължи. След това на лицето му се появи широка, дяволита усмивка и той се наведе, за да прибере лютнята си. Чуха се протести и множество оплаквания, но всички съзнаваха, че трябва да са доволни и на онова, което бяха успели да чуят. Някой подхвана танцувална песен и протестите заглъхнаха.
Родителите ми танцуваха един с друг, а главата на майка ми почиваше на гърдите на баща ми. И двамата бяха
След това Бен танцува с майка ми, като стъпките му бяха сигурни и тържествени. Забелязах, че двамата заедно изглеждат много красиви.
Бен бе възрастен, посивял и внушителен с прорязаното си от бръчки лице и полуобгорени вежди. Майка ми беше стройна, свежа и сияеща, кожата й беше светла и гладка на светлината на огъня. Разликите в тях някак взаимно се допълваха. Заболя ме, като си помислих, че може никога повече да не ги видя заедно.
По това време небето на изток вече беше започнало да просветлява.
Всички се събраха, за да се сбогуват за последно. Не мога да си спомня какво казах на Бен, преди да си тръгнем. Знам, че не успях да му кажа точно онова, което исках, но усетих, че той ме разбра. Накара ме да обещая, че няма да се забъркам в неприятности, като си играя с нещата, на които ме беше научил.
Леко се наведе и ме прегърна, след това разроши косата ми.
Нямах нищо против. Донякъде за отмъщение се опитах да изгладя веждите му — нещо, което винаги ми се бе искало да направя.
Учуденото му изражение беше нещо, което си заслужаваше да се види. Прегърна ме отново. След това отстъпи назад.
Родителите ми обещаха пак да дойдем с трупата в този град, щом се озовем по тези места. Другите обещаха да ги накарат да го направят. Но колкото и млад да бях тогава, вече знаех истината. Щеше да мине много време, преди да видя Бен отново. Години.
Не си спомням да съм излизал навън онази сутрин. Помня само, че се опитвах да заспя, но вместо това чувствах самота, изпълнена с тъпа горчиво-сладка болка.
* * *
Когато се събудих по-късно следобед, намерих до себе си пакет. Беше увит в зебло и завързан с канап, а отгоре му като малко знаме на вятъра се вееше парче хубава хартия с името ми, изписано върху него. Още докато разопаковах пакета, разпознах книгата по подвързията. Беше „Реторика и логика“ — книгата, която Бен използваше, за да ме научи как да водя спор.
От малката му библиотека, съдържаща около десетина книги, тази бе единствената, която не бях изчел от кора до кора. Мразех я.
Разгърнах страниците и видях посвещение от вътрешната страна на корицата. То гласеше:
C>
Квоте,
Защитавай се добре в Университета. Накарай ме да се гордея с теб. Спомни си песента на баща ти. Пази се от безразсъдството.
@ Твой приятел,
@
C$
С Бен никога не бяхме обсъждали моето обучение в Университета.
Разбира се, мечтаех да отида там някой ден. Но това си бяха само мечти, които все още се колебаех дали да споделя с родителите ми. Ученето в Университета щеше да означава да напусна тях, трупата и всичко, което познавах.
Честно казано, мисълта за това ме ужасяваше. Какво би било да се установя на едно място — не просто за една вечер или за няколко дни, а за цели месеци? Или пък години? Без повече представления? Без премятанията заедно с Трип или изиграването на ролята на разглезения, млад благороднически син от „Три пенита за едно желание“? Без фургоните? Без някого, с когото заедно да пея?
Никога не бях споменавал нищо за това, но Бен го беше отгатнал.
Прочетох отново надписа, поплаках си малко и мислено му обещах, че ще направя най-доброто, на което съм способен.
> 16.
> Надежда
През следващите месеци родителите ми направиха всичко възможно да запълнят празнината, оставена от Бен, като водеха други членове на трупата, които да ме занимават в свободното ми време с полезни неща и да не ме оставят да тъгувам.
Как да ви кажа, в трупата възрастта нямаше особено значение. Ако си достатъчно силен, за да оседлаваш конете, го правиш. Ако ръцете ти са достатъчно бързи, тогава жонглираш. Ако си добре обръснат и се побираш в роклята — играеш лейди Рейтиел в „Свинарят и славеят“. Общо взето, нещата бяха прости и ясни.
Така че Трип ме научи да се шегувам и да правя акробатически номера. Шанди ме въведе в изкуството на дворцовите танци на половин дузина страни.
Терен премери дали ръката ми е достатъчно голяма за дръжката на меча и прецени, че съм пораснал достатъчно, за да започна да изучавам основите на дуелирането. Преди това той подчерта, че не съм порасъл толкова, че да се бия наистина, но вече бих могъл да изнеса добро представление на сцената.
По това време на годината пътищата бяха добри, така че се възползвахме и пътувахме на север през Федерацията — изминавахме по 25-30 километра на ден, докато търсехме нови градове, в които да изнасяме представления. Откакто Бен си бе заминал, пътувах вече по-често с баща ми и той започна официалното ми сценично обучение.
Разбира се, вече знаех много неща, но онова, което бях научил, всъщност беше една бъркотия от различни парчета, в която липсваха систематични познания. Баща ми започна да ми показва методично истинската същност на актьорския занаят. Например как леки промени в акцента и позата могат да придадат слабоумен, лукав или пък глупав вид.
Накрая и майка ми започна да ме учи как да се държа в изисканото общество. Бях понаучил едно-друго от редките ни гостувания при барон Грейфелоу и си мислех, че и така съм достатъчно изтънчен, та не се налага да уча наизуст различни форми на обръщение, маниери за държание на масата и сложното и заплетено старшинство и родословие на благородниците.