Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
— Мога ли да се храня с Бен тази вечер?
Майка ми погледна нагоре към баща ми и после обратно към мен.
— Не бива да досаждаш, скъпи мой.
— Той ме покани. Ако отида веднага, ще мога да му помогна да се установи за през нощта.
Тя размърда рамене и баща ми отново започна да я разтрива.
— Съгласна съм, но не го карай да стои до късно. — Тя ми се усмихна. — Сега ме целуни.
Майка ми протегна ръце към мен и аз я прегърнах и целунах. Баща ми също ме целуна.
—
Започнах със запъване да обяснявам, но той махна с ръка.
— Знам, знам, всичко това се е случило заради по-висша цел. Опитай се да бъдеш по-внимателен или следващия път ще те накарам сам да си я зашиеш. В твоя сандък има чиста риза. Бъди така любезен да ми донесеш игла и конец, като ходиш дотам.
Набързо притичах до задната част на фургона и си извадих чиста риза. Докато тършувах за игла и конец, чух майка ми да пее:
P>
Вечер, докато слънцето залязва,
аз ще се взирам от височината.
Отдавна трябваше да си при мен,
но любовта ми ти е все тъй вярна.
P$
Баща ми отговори:
P>
Вечер, когато светлината отмира,
най-сетне поемам към дома.
Вятърът през върбите въздиша.
Моля те, съхрани пламъка в сърцето си.
P$
Когато излязох от фургона, той я беше наклонил драматично в прегръдките си на една страна и я целуваше. Поставих иглата и конеца до скъсаната риза и зачаках. Беше добра целувка. Изучавах ги внимателно с неясната мисъл, че някога в бъдеще и аз може би ще искам да целуна някоя дама. И ако щях да го правя, исках добре да си свърша работата.
След известно време баща ми ме забеляза и повдигна майка ми.
— Дължите пол'вин пени за представлението, господин Воайор — засмя се той. — Защо си още тук, момче? Мога да се обзаложа на същата сума, че те е забавило желанието да зададеш въпрос.
— Защо спираме при сивите камъни?
— Традиция, момчето ми — каза той и разтвори широко ръце с величествено движение, — и суеверие. Във всеки случай, всичките те са еднакви. Спираме за късмет и защото така всеки се наслаждава на неочакваната почивка. — Той направи пауза. — Знаех някаква поема за тях. Чакай да се сетя как започваше…
P>
Дори в съня като притегляща скала
масивен камък сочи твоята посока.
Той все по-навътре във Фае те води.
Като камъка на хълма или в долината
Сивият камък те води към нещо, нещо…
P$
Баща ми стоя така секунда-две и подръпваше долната си устна, загледан в празното пространство. Накрая поклати глава.
—
— Какво е „притегляща скала“? — попитах.
— Това е старото наименование за тъмнозелените камъни — обясни майка ми. — Те са парчета желязо от звездите, които притеглят към себе си всяко друго желязо. Преди време видях такъв на една витрина. — Тя погледна към баща ми, който продължаваше да си мърмори.
— Видяхме тъмнозеления камък в Пелересин, нали?
— Хмм? Какво? — Въпросът го извади от унеса му. — Да, Пелересин. — Той отново подръпна устната си и потръпна. — Запомни това, сине, дори и да забравиш всичко друго. Поетът е музикант, който не може де пее. Думите трябва да открият съзнанието на човека, преди да могат да докоснат сърцето му, а съзнанията на някои хора са печално малки цели за откриване. Докато музиката докосва сърцето директно, независимо колко малко или неподатливо е съзнанието на човека, който слуша.
Майка ми изсумтя по малко неподобаващ за дама начин.
— Елитарист. Просто остаряваш. — Тя въздъхна драматично. — Точно това е голямата трагедия, второто нещо, което човек загубва с остаряването, е паметта.
Баща ми придоби надут и възмутен вид, но майка ми не му обърна внимание и ми каза:
— Между другото, единственото нещо, което кара трупите да спират край сивите камъни, е мързелът. Текстът на поемата би трябвало да гласи:
P>
През всеки сезон,
още щом съм на път,
аз все търся резон —
камък сложен край път,
да отдъхна до него.
P$
Очите на баща ми хитро проблеснаха и той застана зад нея.
— Стар ли? — запита той с нисък глас, докато пак заразтрива раменете й. — Жено, имам намерение да ти докажа, че грешиш.
— Господине, имам намерение да ви позволя да го направите — шеговито се усмихна тя.
Реших да ги оставя да си говорят и тъкмо се готвех да се затичам към фургона на Бен, когато чух баща ми да се провиква след мен:
— За утре следобед да си готов с гамите и второ действие на „Тинбертин“.
— Добре — изкрещях в отговор, докато тичах.
Когато се върнах при Бен, той вече беше разпрегнал Алфа и Бета и ги разтриваше. Започнах да подготвям огъня, като заобиколих купчина сухи листа с пирамида от все по-големи съчки и клони. Когато свърших, се обърнах към мястото, където седеше Бен.
Отново настъпи тишина. Почти можех да усетя как се опитва да подбере подходящите думи, когато той заговори: