Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

Кимнах.

— Някой от преподавателите ли ти постави тази задача?

За момент се замислих дали да не му кажа истината. За онова, което се бе случило с родителите ми. За историята, която бях чул в Тарбеан.

Но реакцията на Манет при моето споменаване на чандрианите вече ми беше показала колко глупаво щеше да бъде, ако го направех. Докато не бях видял чандрианите със собствените си очи, и аз не вярвах в тях. Ако някой ми беше казал, че ги е виждал, щях да го взема за луд.

В най-добрия случай Лорен щеше да помисли, че съм откачил,

а в най-лошия — че просто съм едно глупаво дете. Внезапно осъзнах с поразителна яснота, че в опита си да разговарям с магистъра на Архива съм стъпил върху един от крайъгълните камъни на цивилизацията.

Той поставяше нещата на друга плоскост. Историите на стареца от забутаната кръчма на Доковете внезапно започнаха да изглеждат далечни и незначителни.

— Не, господине — поклатих глава аз. — Исках просто да задоволя любопитството си.

— Много ценя любопитството — каза Лорен без особена емоция в гласа. — Може би ще успея да задоволя твоето любопитство донякъде. Амирите са били част от църквата във времената, когато Атуранската империя е била все още могъща. Тяхното кредо било _„Иваре еним еуге“_, което може да бъде приблизително преведено като „За по-висшето благо“. Те били наполовина странстващи рицари, наполовина — нещо като доброволни пазители на реда. Имали съдебни правомощия и можели да са действащи съдии и в религиозни, и в светски съдилища. Всички те в различна степен поели над закона.

Вече бях научил по-голямата част от това, което магистърът ми разказваше:

— Но откъде са дошли? — попитах го аз, като не се осмелих да спомена повече от историята на Скарпи.

— Произлезли са от пътуващите съдии — отвърна Лорен — мъже, които пътували от град на град и донасяли със себе си правосъдието в малките атурански градчета.

— Значи произходът им е атурански?

— Какъв друг би могъл да бъде? — погледна ме той.

Не можех да му кажа истината — че заради разказа на един старец аз подозирах, че корените на амирите са много по-стари от тези на Атуранската империя. Както и че се надявах, че те може би съществуват и днес някъде по света.

Лорен прие мълчанието ми за отговор.

— Ще ти дам един съвет — меко каза той. — Амирите са драматични персонажи. Когато сме млади, всички ние се правим на амири и водим битки с мечове от върбови пръчки. Нормално е тези истории да привличат. — Той ме погледна в очите. — Обаче един мъж, един _арканист_, трябва да съсредоточи вниманието си върху настоящето. Той трябва да се занимава с практични неща.

Той задържа погледа си върху очите ми и продължи:

— Ти си млад. Много хора те преценяват само по този начин. — Поех си дъх, за да отвърна, но той вдигна ръка. — Не те обвинявам, че се занимаваш с момчешки фантазии, а те съветвам да _не изглежда_ така, че се занимаваш с момчешки фантазии. — Той ме изгледа спокойно, а видът му бе все така невъзмутим както винаги.

Помислих за начина, по който Амброуз се беше държал с мен, и кимнах, усещайки как страните ми пламват.

Лорен извади

перо и задраска реда, който бях записал в дневника.

— Аз много ценя любопитството, но не всички мислят като мен. Не ми се иска излишно да усложняваш първия си семестър с такива неща. Мисля, че ще ти бъде достатъчно трудно и без тези допълнителни грижи.

Наведох глава, усетил, че по някакъв начин съм го разочаровал.

— Разбирам. Благодаря ви, господине.

> 39.

> Достатъчно дълго въже

На следващия ден подраних с десет минути за часовете на Хеме и седнах на предния ред. Надявах се да хвана магистъра преди началото на урока и по този начин да си спестя това да ми се наложи да стоя на още една от лекциите му.

За съжаление той не се появи по-рано. Залата за лекции беше пълна, когато той влезе през долната врата и изкачи трите стъпала до високия дървен подиум. Хеме огледа залата, като ме търсеше с поглед.

— А, нашето момче чудо. Би ли се изправил?

Станах, без да знам какво да очаквам.

— Имам добри новини за всички вас — каза той. — Господин Квоте, когото виждате тук, ме увери, че е напълно наясно с принципите на симпатията. След това си твърдение той предложи да изнесе днешната лекция. — Той направи широк жест към мен да се присъединя към него на подиума и ми се усмихна безмилостно. — Господин Квоте?

Разбира се, той ми се подиграваше, като очакваше, че ще се свия от страх и срам на стола си.

Но аз се бях срещал с достатъчно кавгаджии през живота си. Така че се изкачих на подиума и му стиснах ръката. Обърнах се към студентите, като използвах школувания си сценичен глас:

— Благодаря на магистър Хеме за тази възможност. Мога само да се надявам, че ще успея да му помогна и да хвърля малко светлина върху тази твърде интересна тема.

След като сам беше започнал тази малка игра, Хеме вече не можеше да я спре, без да изглежда глупаво. Когато стисна ръката ми, той ме изгледа по начина, по който вълкът гледа някоя котка, която се е качила на дървото от страх. Като се подсмихваше самодоволно, се отправи към мястото, което бях освободил на първия ред.

Уверен в моето невежество, той с охота прие този фарс да продължи.

Никога нямаше да се измъкна от тази ситуация, ако не бяха два от иначе многобройните недостатъци на Хеме. Първо, бе достатъчно глупав да не повярва на онова, което му бях казал предния ден, и, второ, искаше да ме постави във възможно най-неловкото положение.

Или казано с по-прости думи, подаваше ми достатъчно въже, с което сам да се обеся. Очевидно не беше помислил, че веднъж вързана, примката може спокойно да бъде нахлузена и на нечий друг врат, не само на моя.

— Днес ще ви представя един пример, в който се прилагат законите на симпатията — обърнах се аз към курса. — Тъй като обаче времето ни е ограничено, ще имам нужда от помощ за подготовката му. — Посочих наслуки един от студентите. — Бихте ли ми донесли един косъм от косата на магистър Хеме, моля?