Патриотични игри

Клэнси Том

— Светът не е така прост, Роби — тихо каза Джек.

— Е, по дяволите, трябва да бъде! — Джек се изненада от разгорещеността на приятеля си. — Ти кажи на онези от ЦРУ да ги намерят, след това да накарат някой да даде заповедта и аз ще поведа нападението.

— Последните два пъти, когато правихме това, загубихме хора — изтъкна Райън.

— Поемаме рискове. За това ни плащат, Джек.

— Да, но преди отново да хвърлиш заровете, искаме да дойдеш у дома на вечеря.

Роби се усмихна неловко.

— Обещавам ти, че няма

да си донасям трибуната за речи. Официално ли трябва да сме облечени?

— Роби, аз някога обличам ли се официално?

— Казах им, че не трябва да бъдат официално облечени — каза Джек по-късно.

— Добре — съгласи се Кати.

— Помислих си, че ще кажеш това. — Вдигна поглед към жена си, чиято кожа беше осветена от лунната светлина. — Ти наистина си красива.

— Продължавай да казваш това и …

— Не мърдай. Просто стой както си. — Той прокара ръка по хълбока й.

— Защо?

— Каза, че този път е последният за известно време. Не искам още да свърши.

— Следващият път можеш да бъдеш отгоре — обеща тя. — Ще си струва чакането, но няма да си толкова красива, колкото сега.

— В момента не се чувствам красива.

— Кати, разговаряш с експерт — каза съпругът й. — Аз съм единственият човек в къщата, който може да направи безпристрастна оценка за красотата на всяко човешко същество от женски род, живо или мъртво, и аз казвам, че ти си красива. Край на спора.

Кати Райън възприе собствената си оценка. Коремът й беше обезформен от ужасните белези от разтягането, гърдите й бяха надути и я боляха, стъпалата и глезените й — отекли и краката й се схващаха от позицията, в която се намираше.

— Джек, ти си глупак.

— Тя никога не слуша какво й се говори — каза на тавана той.

— Това са просто феромони — обясни тя. — Бременните жени миришат по различен начин и миризмата, изглежда, гъделичка въображението ти по някакъв начин.

— Тогава как става така, че си хубава, когато носът ми е запушен? Отговори ми.

Тя протегна ръка и вплете пръсти в космите на гърдите му. Джек започна да се гърчи. Гъделичкаше го.

— Любовта е сляпа.

— Когато те целувам, очите ми винаги са отворени.

— Не знаех това.

— Аз зная — тихо каза Джек. — Твоите очи винаги са затворени. Може би твоята любов е сляпа. Моята не е. — Той прокара пръсти по корема й. Той все още беше мазен от бебешкия крем, е който го мажеше, за да овлажнява кожата си. Джек намираше това за леко перверзно. Пръстите му рисуваха кръгчета по изопнатата гладка повърхност.

— Ти си отживелица. Нещо останало от филмите от тридесетте години. — Сега тя започна да се гърчи. — Спри това.

— Еръл Флин* никога не е правил това във филмите — отбеляза Джек, без да спира.

[* Еръл Флин (1909–1959) — австралийски актьор, известен с ролите си в приключенски филми. — Б.пр.]

— Тогава са имали цензори.

— Само са разваляли нещата. Някои

хора просто не могат да бъдат интересни. — Ръцете му разшириха кръга. Следващата цел беше основата на врата й. Трябваше да протегне ръце надалеч, но си струваше усилието. Сега тя се тресеше.

— Сега аз, с другата ръка…

— Ммммм.

— Така си и мислех.

— Охо, той отново се събуди.

Джек го усети почти веднага. Той — тя — то се въртеше. Джек се чудеше как може едно бебе да прави това, без да има нищо за опора, по беше очевидно. Ръцете му усещаха движещата се буца. Буцата беше главата на детето му или другият му край. Движеше се. Живо. В очакване да се роди. Погледна към жена си, която му се усмихваше, защото знаеше какво изпитва.

— Ти си красива и аз много те обичам. Може и да не ти харесва. — Изненада се, като видя сълзи в очите й. Още повече се изненада от думите й:

— И аз те обичам, Джек — искаш ли пак?

— Може би в края на краищата това не беше последния път?

23.

ДВИЖЕНИЕ

— Получихме ги снощи. — Райън виждаше, че приоритетите в ЦРУ са се променили. Човекът, с когото разглеждаха снимките, имаше сивееща коса, носеше очила без рамки и папийонка. Може би едни ръкавели биха изглеждали на място. Марти стоеше в ъгъла и мълчеше. — Предполагаме, че това е един от тези лагери, така ли?

— Да. Другите са идентифицирани — кимна Райън, а след неговия отговор се чу изсумтяване.

— Така казваш ти, синко.

— Добре. Тези два са активни — този от миналата седмица, а другият от два дни.

— Ами лагер 20, лагера на „Пряко действие“? — попита Кантор.

— Закрит е, след като френските любовници отидоха в него. Видях записа. — Мъжът се усмихна с възхищение. — Както и да е, тук.

Това беше една от редките снимки, направени на дневна светлина и дори бе цветна. На стрелбището до лагера имаше шест души, застанали в редица. Ъгълът на снимане им пречеше да видят дали хората държат оръжие или не.

— Обучение по боравене с оръжие? — предпазливо попита Райън.

— Или това, или пикаят по ред на номерата. — Това беше смешно.

— Чакайте малко. Казахте, че тези снимки са дошли снощи.

— Погледни ъгъла на слънцето — подигравателно каза мъжът.

— О! Рано сутринта.

— Около полунощ наше време. Много добре — отбеляза мъжът. „Аматьори — помисли си той. — Всички смятат, че могат да разчитат снимки от разузнавателни спътници!“ — Не се виждат оръжията, но вижте тези точици светлина ето тук. Това може да бъде слънчева светлина, отразена от изхвърчащи гилзи. Добре. Имаме шест души. Вероятно са от Северна Европа, защото кожата им е толкова светла — вижте този тук със слънчевия загар, ръката му изглежда малко розова, нали? Изглежда, всички са мъже, ако се съди по късите коси и дрехите. Окей, сега въпросът е кои, по дяволите, са те?