Пазителят на монетния двор

Керр Филипп

— Имам много книги, докторе. Понякога ми се иска да имах по-малко книги и повече пари.

— Търся „Полиграфия“ от Тритемий. Бих искал да я видя.

— Изминали сте дълъг път, за да прочетете една древна книга. — Старецът стана от креслото си и взе красиво подвързана книга от библиотеката си. — Това е „Полиграфия“. Публикувана е през 1517 година. Имам оригинала, който пазя от петдесет години.

— Не сте ли поръчвали друг екземпляр от господин Лаундс в „Савой“?

— Кой ви каза това, сър?

— Господин Лаундс.

— Разкритието не ми харесва —

намръщи се Уолис. — Книжарят трябва да пази тайната, която му е поверена, като лекаря. В какво би се превърнал един свят, където всеки знае какво чете другият? Книгите биха се превърнали в нещо като еликсири на шарлатани и всеки мошеник във вестниците ще хвали превъзходството на една над друга.

— Съжалявам за безпокойството, сър, но както вече споменах, работата е държавна.

— Държавна работа, а? — Уолис обърна книгата в ръцете си и с обич погали корицата. — Тогава ще ви кажа, докторе. Купих втори екземпляр на „Полиграфия“ за моя внук Уилям. Уча го на занаята с надеждата, че той ще тръгне по стъпките ми, защото от рано показва наклонност.

„За какво? — запитах се аз. — За писане?“ Нито Нютон, нито аз все още нямахме представа за какво се разказва в книгата на Тритемий.

— „Полиграфия“ е полезен буквар по темата, сър — продължи Уолис и даде книгата на Нютон, — макар че творбата едва ли ще задържи за дълго вниманието на човек като вас. „De Furtivis Literarum Notis“ на Порта е по-подходяща за вашия интелект. Може би и „Меркурий“ от Джон Уилкинс или „Бързият и таен пратеник“. Вероятно ще предпочетете да прочетете и „Cryptomenytices Patefacta“ от Джон Фалконър.

— Cryptomeneses — измърмори Нютон, докато Уолис взимаше други две книги от лавиците. — Разбира се. Тайни внушения. Едва сега го разбрах. — Той видя озадачеността ми и разпалено добави: — Криптография, господин Елис. Тайнопис.

— Какво казахте? — попита Уолис.

— Казах, че бих желал да я прочета.

Уолис кимна.

— Уилкинс ни учи само как да съставяме шифър, а не как да го разгадаваме. Единствено Фалконър е практичен, защото предлага методи за разтълкуване на шифрите. Но въпреки всичко, мисля, че човек, който иска да реши криптограма, е най-добре да се довери на собственото си усърдие и наблюдателност. Съгласен ли сте, докторе?

— Да, сър, винаги съм смятал, че това е най-добрият ми метод.

— Само че трудно служи на човек на моите години. Понякога ми отнема цяла година да разгадая някой шифър. Милорд Нотингам не разбира колко дълго може да продължи подобно нещо. Вечно ме притиска за бързи решения. Но не трябва да се отказвам, поне докато Уилям е готов да поеме работата. Макар че в нея има твърде малко възнаграждение.

— Проклятието на всички учени е да бъдат пренебрегвани — отбеляза Нютон.

Уолис се умълча за миг, сякаш разсъждаваше върху думите му.

— Странно — каза той. — Спомних си, че друг от Монетния двор дойде при мен преди около година. Моля за извинение, доктор Нютон. Съвсем бях забравил. Но как му беше името?

— Джордж Мейси.

— Да, същият. Той донесе кратък шифър, какъвто

не бях виждал, и очакваше да извърша чудеса с него. Естествено, всички очакват това. Казах му да ми донесе още писма и тогава ще опитам да преодолея трудността му. Той ми остави писмото, но не ми провървя, защото не бях попадал на тъй труден шифър и нямах достатъчно материали, за да осигуря успеха си. Едва сега се сетих за шифъра, но господин Мейси повече не ме посети.

Когато Уолис спомена думата „писмо“, аз сякаш видях как сърцето на Нютон пропусна един удар. Той се наведе напред, захапа кокалчето на показалеца си и сетне поиска да види писмото, което Мейси беше оставил.

— Започвам да разбирам за какво става дума — каза Уолис и взе писмото от купчината книжа на пода. Той, изглежда, знаеше къде се намира всичко, макар че не виждах доказателство за ред. Уолис даде писмото на господаря ми и му предложи и съвет. — Ако се опитате да разгадаете шифъра, пратете ми вест дали сте успели. Но запомнете, че не трябва да напрягате ума си прекалено много, защото мисловната работа с тези главоблъсканици е изтощителна и после съзнанието не е способно на нищо. Освен това не забравяйте и какво пише синьор Порта. Тълкувателят може проницателно да отгатне обикновени думи, свързани с въпроса, и така да си спести стотици часове труд.

— Благодаря, доктор Уолис. Много ми помогнахте.

— Тогава отново помислете за решението си за вашата „Оптика“, сър.

Нютон кимна.

— Ще си помисля, докторе — каза той, но така и не го стори.

Сбогувахме се с доктор Уолис. Нютон имаше нов образец на шифъра и няколко полезни книги и едва сдържаше вълнението си, макар да се ядоса на себе си, че не се е сетил да донесе другите кодирани послания.

— Няма да мога да работя по въпроса, докато пътуваме с проклетия дилижанс — недоволно измърмори той.

— Може ли да видя писмото?

— Разбира се — отвърна Нютон и ми го показа.

Дълго го гледах, но нищо не ми се изясни.

„tqbtqeqhhflzkriiigzeqsawnxrxdgxjpoxznpeeqjtg-

mqlnliugdxvcnfgdmysnroywpdonjbjmpardemg-

mqdnlnkf pztz j mkgj htnxqwxearowsualquwoj —

fuidgrhjsyzzvccteuqzggfzqcetydcjgessicisemvtta-

j mwgciiirgopmdciiydtgafyiidnrdiviixgvhqtv-

geoudkwvahhvxkjusukpwnvwcvedtqnljvhinm-

szpzblkiabzvrbqtepovxlsrzeenongsppyoiijyhwex-

pnakqlotvsmciirzybcstqqxfsxdihhbdlxibtjymfv-

tubspvbxgftesuu“

Поклатих глава. Разбърканите букви ме обезсърчиха. Не проумявах как е възможно някой да изпитва удоволствие, като измъчва мозъка си, опитвайки се да разгадае смисъла им.

— Може би ще прочетете някоя от книгите, които ви даде доктор Уолис — предположих аз.

Това донякъде го успокои, защото много обичаше да чете, докато пътува.

Бяхме се движили два-три часа по пътя за Лондон, когато Нютон остави книгата и небрежно отбеляза, че господин Сейнт Леджър Скруп е лъжец.

— Имате предвид джентълмена, който подари на вашия колеж изящните сребърни чаши? — попитах аз.