Приключенията на Незнайко
Шрифт:
— Тихо де! — съскаше Незнайко.
Изведнъж проехтя гръмогласен рев. Шаренкия се спря и дори клекна от страх.
— Какво е това? — пошепна той.
Ревът стана още по-силен. От уплаха косите на Шаренкия зашаваха по главата му, а по гърба му попълзяха мравки.
— Това сигурно е лъв — досети се Незнайко.
Ревът се повтори пак и се превърна в някакъв мощен, кръвожаден вой, от който замираше сърцето. И тутакси след него някой заджавка, заскимтя, чу се проточен вълчи вой, обади се хиена. Отнейде долетя сънливо патешко крякане, високо на някакво дърво заграка врана. Цялата зоологическа градина се разтревожи и
Постепенно Шаренкия се посъвзе.
— А защо реве лъвът? — запита той.
— Не зная, сигурно е гладен — каза Незнайко.
— А нас може ли да изяде?
— Не се бой, нали е в клетка.
— Не се боя — отговори Шаренкия. — Просто попитах за всеки случай.
Постепенно наоколо всичко стихна, но луната се скри зад облак. Стана съвсем тъмно. Само пътечката се белееше. Незнайко пое по пътечката. Шаренкия крачеше след него, като гледаше да не изостава.
— Къде отиваме? — с тревога питаше той.
— Трябва да намерим магарешката клетка, защото клетките на маймуните са до нея — отговори Незнайко.
Скоро от двете страни на пътечката почнаха да се мяркат клетки. В тъмнината животните не се виждаха зад решетките, но на Шаренкия все му се струваше, че ей сега между железните пръчки ще се протегне нечия лапа и ще впие нокти в гърба му. Затова той се озърташе страхливо и гледаше да е по-далеч от клетките. Най-после пътечката свърши пред една решетка, зад която имаше басейн.
— Ние като че ли сме отишли другаде… — каза Незнайко.
Иззад решетката се носеше нечие лениво сумтене, грухтене, мляскане и шляпане. Може би просто се плискаше вода, а може би звуците издаваше някое водно животно от рода на хипопотама.
Двамата приятели се върнаха малко назад и кривнаха по една странична пътечка.
— Какво е това? — мърмореше си Незнайко, като се взираше угрижено в тъмнината. — Не мога да разбера къде се намираме. Нощем всичко е друго, не е както през деня.
Те дълго блуждаха из градината. Най-после се приближиха до една голяма клетка, която се стори позната на Незнайко.
— По моему излязохме при слона — каза Незнайко. — Значи близко сме вече.
Те повървяха още малко и се озоваха до една ниска решетъчна ограда, зад която се тъмнееше някаква барака.
— Ето я магарешката оградка, виждаш ли я? — зарадва се Незнайко. — Всичко е наред!
Те свиха встрани и се приближиха до редица клетки, покрай които се издигаше дървена преграда. Незнайко пристъпя към крайната ъглова клетка и каза:
— Ето я… Шарко, ти стой тук и поглеждай наоколо си. Щом видиш някого, свирни.
— Добре — кимна Шаренкия.
Незнайко се изкатери върху преградата, притисна лице към решетката и почна да се взира в клетката, като се вслушваше напрегнато.
— Е, какво виждаш! — запита Шаренкия.
— Тихо там! — озъби му се Незнайко. — Нищичко не виждам. Само като че ли някой сумти, навярно маймуната… — Нищо, добре е и така.
Той напипа в тъмното вратата и почна да тегли резето. Този път резето не го затрудни. Незнайко го отмести и дръпна вратата. Тя се отвори със скърцане.
— Ей, ей! — сърдито изшътка Незнайко и заплаши вратата с юмрук. — Намерила кога да скърца!
Известно време той се ослушва внимателно, но като се убеди, че наоколо е тихо, влезе предпазливо в клетката, коленичи и зашари с две ръце по земята. Той пропълзя постепенно по-навътре стигна до
Без да успее дори да се изплаши както трябва, Незнайко даде заден ход, тоест бързо пое обратно на четири крака. Той не сваляше очи от лъва, изправи се и се приготви да скочи. Като видя това, лъвът изпръхтя, надигна се и тръгна към Незнайко. Незнайко се метна светкавично към отворената врата и излетя като вятър от клетката. Той успя да каже на Шаренкия само една дума — „лъв“ — и хукна презглава.
Шаренкия цял се разтрепера. Той загуби и ума и дума от страх и се втурна след Незнайко. Тъй тичаха и двамата, без да избират път, докато пред тях не се изправи оградата. Незнайко за един миг кацна върху нея. Шаренкия се закатери подире му и хвана Незнайко за панталоните. Незнайко си помисли, че лъвът го хваща вече за краката, и се дръпна с всичка сила. Изведнъж дъската, за която се държеше, се откърти от оградата. Без да изпуща дъската от ръцете си, той падна право върху Шаренкия и двамата се търколиха на земята. Зад тях се зачуха виковете и свирките на пазачите. Незнайко хвърли дъската и се мушна в дупката, която се бе образувала в оградата. Шаренкия за миг се шмугна след него и двамата се понесоха презглава по улицата. Незнайко тичаше пръв, а след него се носеше Шаренкия. Той пухтеше и тежко си поемаше дъх, а на Незнайко се струваше, че след него пухти лъвът.
Глава тридесет и първа
Среща с вълшебника
Карфичка се прибра в хотела, но тутакси почна да съжалява, че не остана с Незнайко и Шаренкия.
— Да не забъркат някоя каша без мен… Дано не се случи нещо — говореше си тя.
Без тях й беше малко тъжно и за да се разсее, Карфичка включи телевизора. Едно учено дребосъче с очила четеше дълъг и скучен доклад за ветрогоните.
— Като че няма вече какво друго да предават! — с досада каза Карфичка.
Тя изключи телевизора и закрачи из стаята от ъгъл до ъгъл, като, час по час поглеждаше часовника.
— Ще се върна в Зоологическата градина! А как ще вляза в градината? Аз наистина не мога да се прехвърля през оградата!… Добре де, нека само се върнат ония двамата! Ще им дам да разберат как ще ме тревожат те мене!
Времето минаваше, а Незнайко и Шаренкия не си идваха. Карфичка не знаеше вече какво да мисли и почна да си представя разни ужаси. Струваше й се, че пазачът е хванал Незнайко и Шаренкия и ги е отвел в милицията… Тревогата и растеше с всяка измината минута. Скоро Карфичка не можеше да си намери място от безпокойство. Стана полунощ. Часовникът би дванадесет.