Приключенията на Незнайко

Носов Николай Николаевич

Винтчо и Болтчо седнаха.

— Забелязахте ли, че всичко тук е с бутончета? — попита Бурмичко. — Натиснеш едно бутонче — вратата се отваря, натиснеш друго — разтваря се стол, а пък ако ви трябва маса, заповядайте…

Бурмичко натисна друго бутонче. От стената изскочи горната дъска на една маса и без малко не перна по главата седналия на стола Винтчо.

— Нали е много удобно? — попита Бурмичко.

— Изумително! — потвърди Винтчо и се огледа наоколо от страх да не се стовари нещо друго върху главата му.

— Техника до фантастични размери! — похвали се Бурмичко.

— Единственото неудобство

е, че не може да се сяда само до стената — рече Кравайко.

— Аз точно това мисля как да направя, че столовете да се местят — отговори изобретателят.

— Може би по-просто ще бъде да се измайсторят обикновени столове? — каза Болтчо.

— Това е чудесна идея! Трябва да се измисли най-прост обикновен стол! — зарадва се Бурмичко. — Та нали всичко гениално е просто. Изглежда, братче, че и ти си механик?

— Механик съм — отвърна Болтчо. — И двамата сме механици.

— На вас значи ви трябва поялник?

Бурмичко натисна още едно бутонче и за голяма изненада на зрителите плетената люлка почна да се спуска бавно надолу. Спуска се дотогава, докато легналият в нея Бурмичко се просна на пода.

— Когато слизате от обикновена плетена люлка, можете да си закачите крака за въжето, да паднете и да си разбиете носа — каза Бурмичко, като ставаше от пода. — В моята механизирана люлка тази опасност, както виждате, е напълно отстранена. Вие спокойно се спускате на земята и след това ставате. По същия начин, когато искате да спите, вие лягате на пода, натискате бутончето и люлката сама ви издига до нужната височина.

Бурмичко почна да обикаля стаята и да натиска разни бутончета, след което се появиха нови маси, столове и лавици, отваряха се вратичките на различни долапи и килерчета. Най-после той натисна още едно бутонче и подът под него потъна.

— Елате тук! — чу се след минута гласът му от двора.

Приятелите излязоха на двора.

— Това е моят гараж — каза Бурмичко, като заведе Винтчо и Болтчо до един каменен хамбар с широка желязна врата.

Той натисна едно бутонче и вратата започна да се вдига нагоре като завеса на театър. Вътре се намираше някаква чудна кола с множество колелета.

— Това е парен автомобил с осем колела и фъстъчено охлаждане — обясни Бурмичко. — Четирите му колелета са отдолу и четирите — отгоре. Обикновено автомобилът се движи на долните колела; горните колела са направени, в случай че автомобилът се обърне. И осемте колела са поставени под ъгъл, тоест наклонено, благодарение на което автомобилът може да се движи не само така, както се движат всички автомобили, но и настрани, дори по гръб, тоест съвсем обърнат, с главата надолу! По този начин се предотвратява възможността от всякакви злополуки.

Бурмичко се качи в автомобила и го показа в движение и при четирите положения, след като продължи обясненията си.

— Вместо обикновена бака — каза той — автомобилът има казан за нагряване на газирана вода. Отделящата се при нагряването на водата пара

увеличава налягането върху буталото, благодарение на което колелетата се въртят по-бързо. Зад казана има съд за приготовление на фъстъчен сладолед, който е необходим за охлаждането на цилиндъра. Разтопеният от нагряване сладолед тече по една тръбичка в казана и служи за смазване на мотора. Автомобилът има четири скорости: първа, втора, трета и четвърта, а също заден и страничен ход. В задната част на автомобила има приспособление за пране на дрехи. Прането може да се извършва през време на движение на която и да е скорост. В спокойно състояние, тоест при спиране на колата, моторът реже дърва, меси глина и прави тухли, а също така може да бели картофи.

Като се нагледаха на чудната машина, приятелите отидоха в работилницата на Бурмичко, която бе пълна с разни вехтории. Там имаше стари, счупени велосипеди, велосипедни части, колела, куп различни дървени пумпали и въртележки. Бурмичко дълго се лута из работилницата да търси поялника, но никъде не можа да го намери. След като прерови всички вехтории, той изведнъж се плесна по челото и каза:

— Ех, че съм заплес! Та аз забравих поялника у Многознайко. Ще трябва да се разходите до него за поялника.

— Е, нищо, с автомобила ще отидем бързо — рече Кравайко.

— А кой е този Многознайко? — попита Болтчо, когато у нашите приятели, след като се сбогуваха с Бурмичко, излязоха на улицата.

— Многознайко е писател — отговори Кравайко.

— Нима? — извика Болтчо. — Ще бъде много интересно да се запознаем с него. Аз нито веднъж не съм говорил с жив писател.

— Ето че ще се запознаете с него. Той също е твърде интересна личност — отвърна Кравайко, сядайки в автомобила.

Деветнадесета глава

На гости у писателя

Многознайко стоеше пред отворения прозорец на своя кабинет, скръстил ръце на гърди, и гледаше замислено в далечината. Косите му бяха вчесани гладко назад, веждите — гъсти, черни и съединени над носа, намръщени, което придаваше на лицето му дълбокомислено изражение. Той дори не се помръдна, когато в стаята влязоха тримата наши приятели. Кравайко го поздрави високо, представи му Винтчо и Болтчо и му каза, че са дошли за поялника, но Многознайко продължаваше да гледа през прозореца с такъв съсредоточен израз, като че ли се мъчеше да хване за опашката някаква извънредно интересна и умна мисъл, която дълго се е въртяла в главата му, но постоянно се е изплъзвала. Кравайко смутено вдигна рамене и насмешливо погледна към Винтчо и Болтчо, сякаш искаше да им каже: „Ето, вижте го, нали ви разправях!“

Най-сетне Многознайко като че ли се пробуди от сън, обърна се към влезлите и разтягайки важно думите, каза с мек и приятен глас:

— Здравей-те, здраве-е-ейте! Моля да ме извините, приятели. Аз, тъй да се каже, невидимо отсъствувах, пренесен от въображението си в други сфери… Многознайко — каза той името си и протегна ръка на Винтчо.

Винтчо стисна меката му като кюфте ръка и също каза името си.

— Многознайко — повтори писателят с кадифен глас и с широк жест протегна ръка на Болтчо.