Приключенията на Незнайко
Шрифт:
— Какво се движите назад-напред като махало — каза му Самоцветка. — Седнете, моля ви се, защото очите ми се премрежват от вас.
— А вие не се разпореждайте тук — отвърна й грубо Незнайко. — Ще заповядам на Палитро да не рисува вашия портрет!
— Я гледай! Той наистина ли може да ви заповядва? — обърна се Самоцветка към Палитро.
— Може. Той всичко може —
— Разбира се, че мога — потвърди Незнайко. — Всички са длъжни да ме слушат, защото аз съм им главатар.
Като чу, че Незнайко се ползува с такава власт между момчетата, Самоцветка реши да спечели разположението му:
— Кажете, моля ви се, струва ми се, че вие сте измислили балона?
— Че кой друг!
— Аз някога ще напиша стихове за вас.
— Много ми е притрябвало! — прихна да се смее Незнайко.
— Не говорете така! — пропя Самоцветка. — Та вие не знаете какви стихове пиша! Искате ли да ви издекламирам някое свое стихотворение?
— Добре, казвайте — съгласи се снизходително Незнайко.
— Ще ви издекламирам своето ново стихотворение за комара. Слушайте:
Бях си хванала комар, тра-ра, ра-ра, тра-ра-рар! Беше хубав той и мил, ла-ли, ла-ли, ла-ли-лил! Но комарът затъжи, ах, горкият, ще умре. Ще си хвана аз тогаз една мравка по-добре! Мравката е също тъжна, и тя иска свобода. Стига с тях съм си играла, трябва книжки да чета!— Браво, браво! — извика Палитро и дори изръкопляска.
— Много хубаво стихотворение — одобри Гусльо. — В него се говори не само за комара, но и за това, че трябва да се четат книжки. Това е едно поучително стихотворение.
— Ето чуйте още — каза поетесата и прочете друго стихотворение, в което се говореше не вече за комара, а за водното конче и което завършваше не с думите „трябва книжки да чета“, а с думите „трябва роклички да шия!“
< image id="limg_1-125" l:href="#" />След това последва стихотворение за мушицата, което завършваше с думите: „Трябва ръцете си да мия“. Най-сетне беше прочетено стихотворение с „трябва пода да мета“.
В това време Палитро завърши портрета на Синеочка. Всички се струпаха около него и почнаха да изразяват своя възторг:
— Чудесно! Прекрасно! Възхитително!
— Миличък, не можете ли да нарисувате и мене в синя рокля? — обърна се Самоцветка към Палитро.
— Как така в синя, когато сте в зелена? — попита в недоумение Палитро.
— Ех, миличък, нима не ви е все едно? Роклята е зелена, но
— Добре! — съгласи се Палитро.
— И очите ми, моля ви се, направете сини!
— Но нали вашите очи са кафяви — възрази Палитро.
— Ех, миличък, какво ще ви струва това? Щом можете вместо зелена рокля да нарисувате синя, то защо вместо кафяви очи да не нарисувате сини?
— Тук има разлика — отвърна Палитро. — Вие можете ако искате, да облечете синя рокля, но въпреки всичкото си желание не можете да си поставите сини очи.
— Ах, така ли? Е, тогава нарисувайте ме с кафяви очи, но направете ги по-големи.
— Вие и без това имате много големи очи.
— Ах, мъничко! Иска ми се да бъдат още по-големи. И ресниците направете по-дълги.
— Добре.
— И косите нарисувайте златисти. Нали аз имам почти златисти коси! — с умолителен глас продължаваше Самоцветка.
— Това може — съгласи се Палитро.
Той се залови да рисува поетесата, а тя постоянно скачаше от мястото си, притичваше до портрета си и настояваше:
— Очите още мъничко по-големи! Още, още, още… Удължете ресниците! Устата мъничко по-малка… Още, още…
В края на краищата очите на портрета станаха огромни, неестествени, устицата — колкото главичката на топлийка, косите — като от чисто злато, и целият портрет имаше съвсем слаба прилика с оригинала. Ала Самоцветка много го хареса и каза, че по-хубав портрет не й трябва.
Двадесет и първа глава
Завръщането на Винтчо и Болтчо
Самоцветка слезе долу, като носеше грижливо своя портрет, и моментално бе заобиколена от момиченцата. Всички казваха, че по красота нейният портрет надминава твърде много портретите на Снежинка и Синеочка, но по прилика им отстъпва.
— Глупавички — каза им Самоцветка. — Кое е по-важно за вас: красотата ли, или приликата?
— Разбира се, че красотата! — отговориха всички.
В това време в стаята притичаха запъхтени Лястовичка и Писанка.
— Ах, какво нещастие! — извикаха те. — Ах, ще припаднем!
— Какво се е случило? — уплашиха се всички.
— Отидохме днес в болницата… — почна да разказва Лястовичка.
— … за да отведем в определената им квартира момчетата, които трябваше да бъдат изписани… — продължи Писанка.