Първото семейство

Балдачи Дейвид

Под навеса седяха трима мъже — и тримата от индианското племе коасати. Куори познаваше добре историята на коренното население в Алабама. Коасатите живееха от векове в централната северна част на Алабама, заедно с индианците мускоги, крийк и чероки на изток, и чикасо и чокто на запад. След Голямото прогонване на индианците през деветнайсети век повечето бяха изтласкани от Алабама в резервати в Оклахома и Тексас. Почти всички, които говореха езика коасати, сега живееха в Луизиана, но някои бяха успели да се върнат в Алабама.

Един такъв индианец бе дошъл по тези места преди години, малко след като Куори наследи „Атли“ от баща

си, и живееше там оттогава. Куори дори му беше дал караваната за жилище. Други двама бяха там от около шест месеца. Куори нямаше представа дали смятат да останат. Харесваше ги. И те, изглежда, го харесваха. По принцип нямаха доверие на белите, но на него позволяваха да ги посещава и да споделя компанията им. В края на краищата технически земята беше негова, независимо че коасатите я бяха владели дълго преди в Алабама да се появи фамилията Куори или друг бял човек.

Той седна на бетонно блокче с дебела гумена подложка отгоре, за да пие бира с тях, да изпуши няколко свити на ръка цигари и да побъбри. Индианецът, на когото беше дал караваната, беше известен като Фред. Фред беше по-стар от Куори поне с десет години, беше дребен и прегърбен, с права бяла коса и лице, като че взето направо от скулптура на Ремингтън. Говореше най-много от групата, а и пиеше най-много. Беше образован човек, но Куори знаеше малко за личния му живот.

Доколкото можеше, Куори говореше с индианците на техния език. Познанията му по коасати обаче бяха ограничени. Те говореха английски заради него, но само с него. Не можеше да ги обвини. Белите хора бяха вършили свинщини с населението, което би могло да се нарече „коренно“ в Америка. Пазеше тези си чувства обаче за себе си, защото индианците не обичаха да ги съжаляват. Можеха да убият човек, ако ги съжалява.

Фред много обичаше да разказва как коасатите са получили името си.

— Означава „изгубено племе“. Нашите хора си тръгнали оттук преди много време на две групи. Първата група оставяла знаци, за да я следва втората. Само че покрай река Мисисипи всички знаци от първата група изчезнали. Втората група продължила напред и след време попаднала на хора, които не говорели нашия език. Нашите хора обяснили на онези, че са се загубили. А на нашия език, „коасаи“ значи „ние сме изгубени“. Тогава записали, че моите хора били коасати, което значи изгубени хора.

Куори, който беше слушал историята десетки пъти, се обади:

— Фред, да си говорим честно, в някои отношения всички ние сме изгубени.

След около час, когато слънцето започна да припича и да изпълва навеса с нажежен въздух, Куори стана, изтупа панталоните си от прахоляка, докосна шапката си за довиждане и обеща скоро да намине отново. И да донесе бутилка уиски, мамули царевица и кошница ябълки. И цигари. Индианците не можеха да си ги позволят, но предпочитаха купените от магазина цигари пред свитите на ръка.

Фред го погледна. Лицето му беше още по-сбръчкано и загрубяло от лицето на Куори. Измъкна от устата си ръчно свитата цигара и след продължителен пристъп на кашлица каза:

— Следващия път донеси от онези, без филтър, Сам. Имат по-хубав вкус.

— Добре, Фред.

Куори продължи нататък по черните пътища, набраздени с толкова дълбоки коловози, че пикапът му се люшкаше вляво и вдясно като побеснял. Не обръщаше внимание. Това беше животът му.

Пътят свърши.

Там беше малката къща. Никой не живееше в нея, поне не още, но

дори и да живееше, не би издържал дълго на такова място. Всъщност това беше само една стая с покрив.

Куори се огледа в четирите посоки на компаса, но не видя друго, освен пръст и дървета. И, разбира се, късче от небето на Алабама; според него то беше най-красивото небе, което може да се види някъде. Определено по-хубаво от онова в Югоизточна Азия, но тогава хоризонтът винаги беше разкъсван от зенитния огън, насочен към самия него и неговия „Фантом И“ на американските военновъздушни сили.

Отиде до къщичката и се качи на верандата. Беше я построил сам. Не беше на територията на „Атли“. Намираше се на няколко километра от плантацията, на земя, купена от дядо му преди седемдесет години, на която никой никога не беше направил каквото и да било — и с право. Беше по средата на пустошта, което за целите на Куори беше чудесно. Мислеше си, че дядо му трябва да е бил пиян, когато е купувал парцела, а старецът пиеше доста.

Постройката беше двайсетина квадратни метра, но беше достатъчно голяма за целите му. Единствената врата беше стандартна, широка деветдесет сантиметра, съвсем гладка и с обикновени месингови панти. Отключи я, но не влезе веднага.

Стените бяха със седем сантиметра по-дебели, отколкото е нормално, макар че човек би трябвало да има набито око, за да забележи строителната аномалия. В тях имаше листове дебела ламарина, заварени един за друг, които придаваха на конструкцията неимоверна здравина. Куори беше правил заварките сам със собствения си оксижен. Всеки шев беше произведение на изкуството. И торнадо нямаше да може да я разруши, освен ако не се извиеше над самата нея, но вероятно би устояла и на такъв юмрук Божи.

Изчака в стаята да нахлуе свеж въздух и чак тогава прекрачи прага. Вече беше правил грешката да влезе направо от богатия на кислород външен въздух в задушното помещение. Тогава едва не припадна. Стаичката нямаше прозорци.

Подът беше от петсантиметрови дебели дъски. Беше ги загладил много добре. Нямаше никакви неравности. Между дъските обаче имаше малки пролуки — толкова малки, че трудно се забелязваха с невъоръжено око.

Конструкцията под пода също беше специална. Куори можеше да твърди с голяма увереност, че никъде в Америка нямаше къща с такъв уникален търбух като неговата. Вътрешните стени бяха измазани на ръка, върху ситна метална мрежа. Покривът беше закрепен за стените толкова солидно, колкото всяко нещо в презокеански танкер. Беше използвал невероятно здрави болтове и скрепителни елементи, за да осигури нужната якост, така че да няма слягане или движение. Фундаментът беше от бетон, но под цялата конструкция между бетонните стени имаше четирийсет сантиметра дълбока кухина. Това, разбира се, издигаше цялата постройка нагоре, но заради верандата не правеше впечатление.

Мебелировката беше елементарна — легло, стол с облегалка от напречни летви, генератор и друго оборудване, включително кислородна бутилка, подпряна на една от стените.

Слезе от верандата и се отдръпна, за да огледа творението си. Всяка сглобка по стените беше съвършена. Често бе оставал да работи на светлината от генератора, за да заглажда болтовете и подпорите, с очи като лазер, вперен в обработваната повърхност. Беше напрегната, уморителна работа, но крайниците и умът му бяха задвижвани от решимост, плод на двете най-силни човешки емоции: