Първото семейство

Балдачи Дейвид

Сви рамене, но за Мишел беше ясно, че баща й изобщо не е в състояние да разбере увлечението на жена си.

— И Дона Ротуел е разбрала за всичко това? — попита Шон.

— Дона Ротуел е от жените, с които не бива да влизаш в конфликт — отговори Франк. — Не я познавах добре, но познавам жени от нейния тип. Полицейското ми око забелязва неща, на които повечето хора не обръщат внимание. Виждал съм я как гледа, когато не е център на вниманието или когато любовникът й обръща на някоя друга жена повече внимание, отколкото на нея. Беше властна и вманиачена на тема контрол.

И не беше в състояние да признае пред когото и да било, най-малко пред себе си, че всъщност не контролира нищо. Това я правеше опасна. Дори и на голф игрището да побеждава за нея беше всичко. Не умееше да губи.

— Ето защо ни излъга, че Рейгън е трябвало да играе в турнира с майка ми — каза Мишел. — Не е искала да признае, че е станало без нейно разрешение.

— И твърдеше толкова упорито, че майка ти не се е срещала с други мъже — добави Шон.

— Значи — продължи Мишел — е планирала убийството на майка ми, защото се е срещала с Рейгън. Уговорила е среща за вечеря с нея и очевидно е знаела за партито в съседната къща и шума. Промъкнала се е в гаража и е изчакала майка ми да се появи… — Гласът й секна за миг. — Какво е използвала, за да я убие? — попита тя Боби, в чиито очи напираха сълзи.

Той въздъхна.

— Стик за голф с железен връх. Това обяснява странната форма на раната на главата й. Полицаите го намериха в багажника на колата й. Все още имаше следи. И снощи беше взела стик за голф, за да се справи с теб, само че за далечни удари.

Мишел разтри големите синини на ръката и крака си.

— Роден талант, не може да й се отрече — изсумтя мрачно тя. — Защо обаче реши да напада мен?

— Снощи Рейгън беше в голф клуба — отговори баща й. — Знам, защото и аз бях там. Следях го. Видя те до витрината с трофеите. Чул е какво си говориш с онзи мъж за Дона. Вероятно си е дал сметка какво означава това. Разгледа ли внимателно снимката във витрината?

— Да. Видях, че Дона е левачка.

— Така. После той се измъкна и се обади по телефона. Несъмнено на Ротуел. И изчезна.

— Тръгнал е към твоята къща?

— Не съм сигурен — отговори Франк, — защото престанах да следя него и тръгнах след теб. Във всеки случай обаче двамата ти устроиха засада у дома.

— Защо?

— Защото прекалено много се доближи до истината.

— Не… имах предвид, защо започна да следиш мен?

— Защото се тревожех за теб. Защото нямаше да допусна за нищо на света онзи боклук да ти направи нещо. Май не успях.

Мишел протегна длан и го докосна по рамото.

— Татко, ти спаси живота ми. Ако не беше ти, сега щях да съм в моргата.

Тези думи оказаха удивително въздействие върху баща й. Той закри лицето си с ръце и заплака. Децата му станаха, клекнаха до него и го прегърнаха.

Шон също стана, но не отиде при тях. Излезе тихо от стаята и затвори вратата.

64

Куори седеше в библиотеката в „Атли“ и броеше парите, които му оставаха. Преди две години беше направил нещо, на което не бе и помислял, че е способен. Беше продал част от семейните ценности на местен търговец на антики, за да финансира

начинанието си. Не получи дори приблизителната реална цена за тях, но пък и не беше в положение да се пазари. Прибра парите, извади пишещата машина, сложи си ръкавици, мушна лист във валяка и започна да пише последното писмо, което изобщо щеше да напише на тази машина. Както и при предишните писма, и сега беше премислил всяка дума много внимателно.

Комуникацията след това нямаше да е с писма. Щеше да е много по-директна. Свърши и извика Карлос. Жилестият дребен мъж беше в къщата, а Даръл дежуреше в рудника. Трябваше да възложи на Карлос задача. И след сбиването с Даръл беше решил да държи сина си по-близо до себе си.

Карлос също беше с ръкавици, както го беше инструктирал Куори. Трябваше да вземе един от пикапите и да замине на север, за да пусне последното писмо извън границите на щата. Не зададе никакви въпроси — вече знаеше какво се иска от него. Куори му подаде запечатания плик и пари за пътуването.

След като Карлос замина, Куори заключи вратата на библиотеката и запали камината. Сложи ръжена в огъня, нагря го до червено, нави ръкава на ризата си и добави трети белег на ръката си. Този беше перпендикулярен на дългия, но в левия му край. Кожата просъска и се сгърчи при докосването на нажежения метал, а Куори се отпусна назад на стария стол зад бюрото. Не прехапа устна, защото беше отекла от сбиването с Даръл. Отвори бутилка бърбън, трепна, когато алкохолът опари раните, и се загледа в танца на пламъците в камината.

Оставаше да направи само още един белег върху кожата си. Само още един.

Излезе от библиотеката и се заизкачва, залитайки към стаята на Типи. Отвори вратата и се вгледа в тъмнината. Тя беше на леглото. Къде, по дяволите, очакваш да бъде? — каза си Куори.

Рут Ан беше научила бързо какво трябва да прави за Типи и сега вече редовно помагаше на Куори в грижите за нея. Помисли дали да не влезе да й почете, но беше уморен, а и устната го болеше.

— Искаш ли да й почета, мистър Сам?

Куори се обърна бавно и видя Гейбриъл — стоеше на площадката на стълбите, сложил малката си длан върху дървения парапет, поставен там преди две столетия от човек, притежавал стотици роби. Куори смяташе, че парапетът вече е изгнил като човека, който го бе направил. Или който беше накарал робите си да го направят вместо него. Видът на малката ръка с тъмна кожа върху парчето прогнило дърво някак успокояваше Куори.

— Ще съм ти благодарен — каза той, като едва помръдваше разцепената си долна устна.

— Мама каза, че си паднал и си се ударил по устата.

— Вече остарявам за фермерска работа.

— Искаш ли да й прочета някоя определена част?

— Пета глава.

Гейбриъл го изгледа с любопитство.

— Защо точно тази?

— Не знам защо. Просто ми хрумна.

— Мистър Сам, не мислиш ли, че Типи може да иска да й четем и от някоя друга книга?

Куори погледна дъщеря си, прикована към леглото.

— Не, синко. Мисля, че тази книга е достатъчно добра.

— Ами тогава да започвам.