Първото семейство

Балдачи Дейвид

Гейбриъл мина покрай него и запали лампата. Внезапната светлина се стори болезнена за Куори и той извърна глава. Определено съм станал същество на мрака, каза си.

Не обърна внимание, че малкото момче го гледа втренчено, докато не чу гласа му:

— Мистър Сам, добре ли си? Искаш ли да говорим за нещо?

Куори се загледа в момчето, седнало до Типи с безценната книга в ръце.

— За много неща искам да говоря Гейбриъл, но няма да са ти интересни.

— Може и да те изненадам.

— Може — съгласи се Куори.

— Това, което

направи, е голяма добрина. Да оставиш всичко на мама…

— И на теб, Гейбриъл. И на теб.

— Благодаря.

— Хайде, чети сега.

Гейбриъл започна да чете. Куори послуша малко, после тръгна надолу и ботушите му затропаха по стълбата. Седна на верандата, за да се порадва на вечерта и на хладината — нещо толкова рядко по тези места.

След минута се качи на стария пикап. Подкара по неравния черен път. Най-накрая стигна, спря и скочи на земята. Тръгна напред, но спря преди да стигне до малката къща, която беше построил. Клекна на около десет метра от нея.

Двайсет квадратни метра съвършенство, издигнати тук посред пустошта. Краката го заболяха, той седна в прахоляка и продължи да гледа къщата. Измъкна цигара от пакета и я мушна между устните си, но не я запали. Тя увисна, като че ли беше сламка. Някъде в близките дървета се обади сова. В небето виждаше мигащите светлини на самолет. Никой там горе не можеше да го види тук в Алабама. Самолетът щеше да прелети и да кацне във Флорида или може би в Атланта. Не спираха тук. Даваше си сметка, че няма за какво да спират. Въпреки всичко вдигна ръка и помаха на пътниците, макар и да знаеше, че дори не гледат през илюминаторите.

Стана и отиде до мястото, където щеше да бъде Карлос. Погледна назад към къщата, прецени траекторията на око може би за хиляден път. Не се бе променила нито веднъж. Дори с милиметър. Камерата беше там горе, за да показва на Карлос какво се случва. Дистанционното управление, което щеше да задейства всичко. Сателитният телефон за връзка с Куори в рудника. Динамитът. Уила. Истинската й майка. Даръл. Кърт, погребан в южния край на рудника. Пистолетът му, заровен с него.

Рут Ан.

Гейбриъл.

И накрая Типи.

Тръгна решително към къщата. Този път обаче не спря, а се качи на верандата. Не отключи вратата. Седна на стъпалата, облегна се на колоната и се загледа във вратата.

Това беше най-трудната част.

Пое глътка хладен въздух и издиша веднага. Като че ли дробовете му не харесаха хладината и свежестта му. Закашля се. Започваше да се дере като Франк.

За миг се замисли за немислимото. Замисли се дали да не спре. Писмото беше заминало, но можеше да не изпълни плана си. Още утре можеше да отлети до рудника, да вземе Уол и Уила и да ги пусне на безопасно място, така че да ги намерят. Той щеше да си остане там с Типи.

Качи се на пикапа и се върна в „Атли“. Промъкна се до библиотеката, заключи се вътре и отпи глътка бърбън. Седна зад бюрото, загледа се в изгасналата камина, почувства болката от изгарянето на ръката си. Изведнъж замахна и помете

всичко от бюрото си. Нещата се посипаха на пода.

— Какво, по дяволите, правя? — извика той. Наведе се. Задъхваше се. Нервите му бяха пред срив. Изтича навън, извади връзката ключове, втурна се надолу. Стигна до мазето, изтича по коридора, отключи вратата и влезе. Запали осветлението и се загледа в стените. Неговите стени. Неговият живот. Неговата пътна карта към справедливостта. Вгледа се в старите имена, места, събития, пресичащите се конци, които представляваха години на усилия, упоритост, на непоколебим стремеж да си обясни всичко.

Дишането му постепенно се успокои, а нервите му възвърнаха равновесието си. Запали цигара и бавно издиша дима. Погледът му спря върху снимка на Типи в далечния край на стената на мястото, откъдето беше започнало всичко.

Стените взеха връх. Щеше да доведе всичко до край. Щракна ключа на осветлението и потопи стените в мрак. Те бяха изпълнили предназначението си. Заключи вратата и тръгна нагоре.

Гейбриъл беше свършил с четенето и си беше легнал. Куори надникна в стаята му, когато мина оттам. Вслуша се в дишането на момчето, видя равномерното издигане и спускане на одеялото.

Добро момче. Сигурно щеше да стане почтен мъж. И да води живот, който да го отведе далеч оттук. Щеше да е добре за него. Мястото му не беше тук. Гейбриъл не принадлежеше към „Атли“ като Сам Куори.

Всеки трябва да избира пътя си. Гейбриъл все още не беше взел своето решение. Куори беше поел по своя път. Вече не можеше да излезе от магистралата. Движеше се по нея с бясна скорост.

Докато се изкачваше към стаята си, погледна колко е часът. След още два часа Карлос щеше да пусне писмото. Предвиждаше ден — два, докато то пристигне. Може би три. Това беше предвидено в инструкциите му.

После щеше да се случи. Тогава щеше да каже своята дума. И щяха да го слушат. Беше сигурен. Щеше да бъде пределно ясен. След това решението щеше да е в техните ръце. Беше почти сигурен какво ще е то. Хората обаче бяха странни. Понякога просто не можеше да ги разбере. Когато стигна спалнята си най-горе в къщата, осъзна, че самият той е жив пример за невъзможността хората да бъдат разбрани.

Не запали лампата. Просто изрита обувките и чорапите си, разкопча колана, откопча панталоните си и ги пусна да се свлекат на пода. Отиде до кушетката и взе бутилката течно обезболяващо. После погледна към леглото.

Какво от това, по дяволите? Легна отгоре, остави бутилката и започна да мечтае за по-добри дни.

И за него те щяха да си останат само мечта.

65

Мишел и Шон наблюдаваха Франк Максуел, който сложи букет цветя на пресния гроб на жена си, наведе глава и промърмори няколко думи. После остана там и се загледа в посока, известна само на него.

Шон прошепна:

— Мислиш ли, че ще се оправи?

— Не знам. Дори не знам дали аз ще се оправя.