Реквием за една мръсница
Шрифт:
— Всъщност в битово отношение това бе един съвсем приличен брак с един приличен човек на добра длъжност и с добри привички. От къщи — на работа, и от работа — в къщи, с половинчасово отбиване за една ракия с приятелите. Изобщо един човек не като тебе, дето кога си тук, кога те няма… и дето можеш някой ден да заминеш и да не се върнеш…
— Някой ден… — повтарям. — Някой ден това на всекиго може да се случи. Падне керемида, удари те…
— Какъв съпруг само… — продължава Маргарита да се рови в спомените си. — Кротък, тих старателен…
— На идеален мъж си попаднала, бог да го прости.
— …Особено
— Грешката е твоя: трябвало е през зимата да молиш за лятна рокля и обратното.
Пускам тия глупави бележки с надежда да прекъсна прилива на спомени, тъй като ми е неловко и безинтересно да надничам в чужди работи. Но що се отнася до Маргарита, тя не изпитва никаква неловкост, защото толкова е свикнала с мене, че ме смята по-близък от всякакъв съпруг и защото има хора, които като им се натрупа много нещо тука вътре, все едно, някой ден трябва да го изприказват.
— …Тих и кротък, истинска муха… — продължава жената. — Като приключи със сметките, ще извади вестника и ще прегледа програмата на телевизията. Ако има мач или някой криминален филм, ще пусне апарата. Ако не — ще се изтегне на дивана, додето изчете спортната колона. А после ще стане и ще обяви: „Аз си лягам“, сякаш до тоя момент не е лежал… Един човек, с когото просто дума не можеш да размениш освен по домашните разходи, разбираш ли?… Отпърво наистина говореше… за мачове и за любимия си отбор… А после, като му казах, че не ме интересуват мачове, млъкна. Един чистичък спретнат апартамент… и един тих, старателен съпруг… една къща, в която само се мълчи… божичко!…
Тя отново поглежда към тъмните фасади и към тайнствената зелена дума с две неизвестни.
— Мислеше само за спорт, а бе хилав и с хлътнали гърди и носеше дълги до глезените гащи, за да не би да настине, а зимно време непрестанно се мажеше с някаква мас, която уж предпазвала от простуда, и цялата къща бе вмирисана на тая мас…
„Дано да не почне да ми разказва и как е правел любов тоя тиквеник“ — помислям почти в паника.
— …Един съвсем приличен брак — повтаря тя. — …И една пълна катастрофа.
— А децата? — опитвам да я изведа на по-здрава почва.
— Децата?… Вие като кажете „децата“, смятате, че това решава всичко. Като че жената няма право на друго, освен на майчински чувства.
— Не съм помислял подобно нещо. Казах го просто, защото си спомних как копнееше навремето да имаш дете.
— Копнеех за дете, понеже имах другото… имах тебе… или си въобразявах, че те имам… А когато имаш само две деца на ръцете…
— …И то — на ръцете на леля си…
— Не съм ги зарязала чак дотам, не бой се. Но не мога и по цял ден да седя до тях. Още повече, имам чувството, че когато седя до тях, това не ги развлича особено.
Тя млъква за миг, поставя бялата си ръка малко над едрия бюст и казва едва чуто:
— Празно ми е тук, разбираш ли… празно… Това проклето усещане за празнота…
— Това проклето
— Ти си невъзможен — въздъхва жената. — За убиване си.
— И други са ми го казвали. Предимно мъжете, естествено.
После добавям:
— Ти постоянно питаш: „Разбираш ли?… Разбираш ли?…“ Добре, разбирам. Но кажи ми, какво очакваш?
— Нищо не очаквам — произнася все тъй тихо Маргарита. — Там е, че нищо не очаквам. И тъкмо затова оня ден поисках да те видя отново… така, без особена причина… След няколко години, викам си, ще се сетиш, че си могла да бъдеш с него още един-два пъти и не си била, и ще се ядосваш, че си пропуснала случая…
Тя ме поглежда, обаче очите й са някак разсеяни и може би дори не ме виждат.
— Странно, но като се сетя сега… ние с тебе също не сме говорили за много неща… изобщо не сме говорили много… и ти винаги си имал тая слабост да мълчиш като дърво или да се правиш, че не разбираш за какво става дума… и все пак не съм чувствувала, че нещо ми липсва, защото тук ми беше пълно, и пълно не с твоята гръдна жаба, а с онова, другото…
— Пълно ти е било с илюзии.
— Не — поклаща глава Маргарита. — Илюзиите бяха тук — и тя посочва с ръка грижливо оформената си фризура. — Тук бяха и всичко развалиха… Илюзии за спокойно семейство и за уютен дом… Аз го получих това спокойно семейство… съдбата ми го натри в носа…
И тя също като предния път ме поглежда внезапно с някак странно оживен поглед и произнася полугласно и заедно с туй поривисто:
— Колко време трябваше да мине, за да разбера, че съм готова да тръгна през кал и през вятър, и през всякакви премеждия с един човек, но с оня единствения човек, защото какво друго и какво повече можеш да искаш на тоя свят от един истински скъп и близък човек, господи!
„Да го беше казала преди десет години… преди пет години“, отвръщам на ума си.
И сякаш отгадала тая безмълвна реплика, жената отмества очи и добавя уморено:
— Минали истории…
Тая фраза слага край на разговора, на този разговор, искам да кажа, и ние минаваме към по-неутрални теми.
Подир един час тръгваме към къщи, без да се питаме къде отиваме, и бавно се движим по стихналия булевард, и аз разсеяно следя как под светлината на уличните лампи сенките ни постепенно се удължават, а после внезапно отскачат назад и сетне отново почват да растат и пак отскачат — две сенки на мъж и жена, на двама души, които случаят е свързал и разделил, и пак свързал, за да ги раздели отново.
— Ти си още млада… — чувам се да казвам малко ненадейно и за самия себе си.
— На трийсет и три…
„Трийсет и пет“, поправям я наум.
— Във всеки случай млада си. И вместо да се тровиш за хубавото, което не е дошло, по-добре е да мислиш за хубавото, което е възможно да дойде…
— Щастието?… — тя тихо се изсмива.
— Направила си един нещастен опит. Други правят и по повече.
— Нямам вече кураж за опити… И няма с кого да ги правя, ако не смятам някой млад глупак, с когото още от първи път ми доскучава… И изобщо не съм те потърсила, за да ме успокояваш. Искам просто да бъда още малко с тебе.