Реквием за една мръсница

Райнов Богомил Николаев

Малко преди разсъмване слизаме в Свиленград, където ни очаква наша кола. Шофьорът също е наш човек от групата и едва потеглили, аз запитвам Борислав:

— Освен дето едва не си изтървал влака, нещо друго имаш ли да кажеш?

— Всичко мина почти според очакванията — отвръща приятелят ми, вече разсънен. — Китаристът е останал в оня вертеп чак до вечерта. Моят човек лесно е успял да се запознае с него и със съдържанието на джобовете му. Аз пък влязох в контакт с другия. Сетне отидох да се осведомя за Томас. През целия следобед не бе напускал хотела. Точно в

осем вечерта обаче излезе секретарката и се качи в едно такси. Ние с моя човек направихме същото. Таксито въртя по разни улици около четвърт час, после спря на някакъв тъмен ъгъл. Тя слезе, а шофьорът остана да чака. Ние с моя човек подминахме малко и направихме същото. Сподирих я и видях, че влиза в някаква градина. Градината бе пуста и доста тъмна, така че не беше мъчно да си намеря наблюдателен пост. Жената седна на една скамейка и след малко пристигна оня с китарата. Не пристигна, а връхлетя.

„Той е мъртъв — вика, — мъртъв! Аз го убих!“

„По-тихо! — шепне секретарката. — Кой е мъртъв?“

„Той, човекът от вагона… Вие ме измамихте… Вие ме направихте убиец… Ще го приспиш само — вика Томас… И аз го приспах, но завинаги.“

„Седнете, успокойте се — дърпа го секретарката. — Как сте го приспали, с какво?“

„Ей с тая играчка“ — вика оня, като вади нещо от джоба си.

После се тръшва на скамейката и пак започва:

„Убийци!… Излъгахте ме, че ще заспи, а той умря…“

„Но аз нямам понятие… аз наистина не съм в течение“ — заеква секретарката.

„Тогава какво търсите тук?“

„Просто чакам да ви предам опаковката.“

„Дайте я тогава… Дайте ми морфина… Ох, не мога повече!“

Тя му даде някакъв пакет и той го разкъса и изглежда взе да си приготвя инжекцията, не можех да виждам ясно какво прави, само го видях, че малко по-късно се изпъна назад, а сетне рухна и се свлече от скамейката… Жената се наведе над него, после изхълца глухо и се спусна да бяга… Отидох на мястото. Мъртъв. Подир туй се върнах при колата и макар че шофьорът бясно караше, едва не изтървах влака.

— Тая подробност вече ми е известна — напомням. — А опаковката?

— В чантата ми е. Не знам всъщност трябваше ли да я вземам, но я взех.

— Не вреди — казвам. — Може да ти потрябва… Искам да кажа, като средство окончателно да напуснеш тютюна.

ШЕСТА ГЛАВА

— Тая Касабова трябва да бъде проучена обстойно и възможно по-бързо — казвам, като потупвам с пръсти книжата пред себе си, които всъщност нямат нищо общо с Касабова.

— Слушам — отвръща лейтенантът.

— Какво ново при наркоманите?

— Компанията се разпада — докладва офицерът. — Няма морфин, няма свободен апартамент, Марго се е отдръпнала, Боян — също. Останалите се събират най-често в „Ягода“.

Кимам на лейтенанта и той излиза.

— Значи — казвам на Борислав — Боян вече направо влиза в действие…

— Щом снощи е спал с Ана във вилата…

Телефонът иззвънява. Вдигам слушалката, за да чуя един добре познат женски глас:

„Ти ли си?… Най-после… От два дни напразно те

търся.“

— Нещо случило ли се е? — питам с тоя тон на гласа си, който пазя обикновено за служебни разговори.

„Случи се. Бях решила да не те срещам вече… и изведнаж промених решението си.“

— Дано да е за хубаво… — мърморя колебливо.

„Ако не е за хубаво, няма да е и за лошо. Изобщо искам да се видим още веднаж, преди да си заминал.“

— Това е най-лесната работа.

„В такъв случай кажи къде и кога.“

— Довечера в осем. На същото място.

— Май че чух женски глас — подхвърля Борислав, след като затварям телефона.

— Маргарита… Интересно откъде е научила служебния ми номер — произнасям, като го гледам втренчено.

— Няма защо така да се блещиш… Разбира се, че аз й го дадох. Срещна ме оня ден, попита ме и аз й казах. Не вярвам да съм издал държавна тайна.

— Служебният телефон е за служебни цели — напомням сухо.

— Абе, Емиле, нали знаеш, че щом една жена е тръгнала да те търси, значи непременно ще те намери…

— Добре, остави това. Провери по-добре дали материалът е вече готов.

Борислав излиза, за да се върне подир малко и да съобщи, че ни очакват. Отиваме в прожекционната стая и наистина заварваме там двама от техниците.

— Какво да пуснем по-напред — записа или филмовия материал? — пита старшият техник.

— Карайте по хронологията — нареждам.

— Там е, че началото и краят са заснети, а средата е записана — обяснява онзи.

— Ами тогава първо да слушаме и после да гледаме — обажда се Борислав.

Свивам рамене. В последна сметка всичко това е без значение. Но понеже ние с Борислав сме лаици в тия технически методи и понеже и без туй се дразним, че всичко ни се сервира на парчета, иска ни се поне тия парчета да се поднасят подред, а не разбъркано.

Техникът приближава до масичката с магнетофона и обяснява:

— Всъщност първият филмов материал представя само как Боян се вмъква в стаята на Ана през прозореца. Стаята е на първия етаж на вилата. Ана му хвърли въже и той се качи по въжето.

— Разбрано. Дай да чуем нататък.

Техникът пуска в действие магнетофона и след късо механическо съскане в помещението прозвучава звънливият момински глас:

— Ти си истински алпинист!

— Не те ли е страх, че ще разбудиш баща си? — раздава се гласът на момъка, не тъй висок и не толкова ентусиазиран.

— Между нас казано, баща ми никога не влиза тук, когато чуе, че вътре има друг човек — обяснява Ана.

— Тогава защо ме накара да се катеря като маймуна?

— За да те изпитам — разсмива се девойката. — Миналата година излъгах по същия начин едно момче, като му казах, че ако баща ми го усети, ще го претрепе… И, представи си, това леке изобщо не посмя да дойде, а камо ли да се катери. Не обичам пъзливците…

— Ясно. А колко души горе-долу си карала да се катерят по въжето?

— Само тебе и оня хапльо… понеже държах на вас… Ако не държа на някого, защо трябва да го изпитвам?… Такъв го пускам направо през главния вход.