Реквием за една мръсница
Шрифт:
— Може би това не те интересува, но някога, когато твоят баща научи за раждането ти, така се случи, че аз бях с него там, в планината, на границата.
— Любопитно съвпадение.
— Отлично разбирам, че за тебе съвсем не е любопитно, обаче съм длъжен да ти го съобщя, за да разбереш другото, което ще последва.
Момъкът покорно навежда глава, за да покаже, че е готов да изтърпи докрай словесните симптоми на склерозата ми.
— Същата тая нощ трябваше да влезем в схватка с група бандити, да се стреляме с тях почти в упор
Младежът продължава да седи, все тъй безучастно навел глава.
— „Мислех, че отдавна съм претръпнал, Емиле, а тая нощ отново изпитах страх. Уплаших се да не оставя подире си едно сираче.“ И така се случи, че много години по-късно, когато врагът успя да събори баща ти с тоя кален удар откъм гърба, аз пак бях до него в последния му час…
Цялото това почти тържествено встъпление рухва ненадейно, защото в тоя миг откъм затворената врата се чува шум, а подир туй и вик „Бояне!“ и момъкът, без да ме слуша повече, се втурва оттатък, като хлопва подире си вратата.
По всичко личи, Мария наистина е болна и аз почвам да се чувствувам съвсем неловко в ролята си на неканен гостенин и вече съм готов да бия отбой, да се сбогувам набързо и да отложа визитата за по-удобно време. На преди още да се върне Боян, в хола се появява Любо.
Всъщност той не за пръв път ми го прави тоя номер. И ако точно сега се намирам в тази занемарена квартира, свит тук в ъгъла между допотопното радио и прашния фикус, то е пак заради тоя му навик да се изпречва на пътя ми, да ми шепне и да ме убеждава. Не искам да кажа, че го виждам в буквалния смисъл на думата и изобщо, че страдам от халюцинации, но ми се струва да усещам с цялото си същество присъствието му и да чувам вътре в себе си беззвучните му, но напълно отчетливи думи:
„Тук ще стоиш. Няма да отстъпваш.“
„Гледай си работата — отвръщам мислено. — Не виждаш ли, че моментът съвсем не е подходящ,“
„Не се извъртай. Тук ще стоиш.“
„И какво като стоя? Не ме бива за бавачка, не разбираш ли?“
„Няма да отстъпваш — настоява на своето Любо. — Щом си дошъл дотук, няма да отстъпваш.“
Той не разговаря с мене, а просто повтаря едно и също нещо, сякаш за да ми внуши една мисъл, една-единствена мисъл — главната. Упорит човек. Винаги си е бил такъв упорит.
Момъкът отново се появява в хола и отново, също както и първия път, бързо затваря вратата подире си.
— Виждате в какво положение сме… — произнася той с раздразнение. — Докато вие сте тук, майка ми няма как да мине през хола.
— Тръгвам си — отвръщам, като се изправям.
И понеже чувам вътре в себе си настойчивия шепот на Любо, добавям:
— Ще излезем заедно.
— Къде ще вървим? — сепва се Боян.
— Ще идем да изпием едно кафе…
— Не мога, няма как да оставя майка си — възразява момъкът.
— Става дума за някакви петнайсет-двайсет минути.
— Казвам
— Виж какво, момчето ми — произнасям е една мекота, която не предвещава нищо добро. — Аз не съм дошъл тук, за да ти доверявам стари спомени, а за нещо по-важно. Тъй важно, че разговорът, така или иначе, трябва да се състои. И то — още днес.
— Толкова ли е бързо? — вдига вежди Боян.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре за тебе.
— Не се грижете за мене, моля ви.
— Не мисля за тебе. Мисля за баща ти.
Той ми хвърля бегъл поглед, сетне отвръща уморено, сякаш упорството му ненадейно е деградирало в апатия:
— Ясно, разбирам: мъртвите, както винаги, са по-важни от живите… Добре, почакайте ме долу.
Няколко минути по-късно аз вече се движа по Дондуков, тоя път в обратна посока и с един несговорчив хлапак от дясната си страна.
— Къде ще пием кафе? — осведомява се машинално момъкът.
— Където кафето не мирише на сапун за пране и където е разрешено да се пуши.
— Тия две условия трудно могат да бъдат изпълнени от едно единствено заведение — забелязва безучастно Боян. — Освен ако ми предложите нещо от ранга на „София“.
„А защо не «Ялта»?“ — готвя се да запитам, но преглъщам тая реплика и заявявам сговорчиво:
— Чудесно. Нека бъде „София“.
Ние като по чудо сме успели да намерим една празна масичка до самия вход и да получим сравнително бързо поръчаното — двойно кафе за мене и чаша уиски за Боян. Момъкът не изглежда да е голям пияч. Той е налял в уиското си почти половин шише сода и на рядко отпива по една пестелива глътка, сякаш за да удължи консумацията и да не ме вкарва в излишни разноски.
Мястото до входа ни дава добра възможност да наблюдаваме влизащите и излизащи посетители, предимно млади дами и кавалери. Моят спътник обаче съвсем не се старае да използува тая възможност и изобщо не проявява интерес към околната аудитория. Той пуши, гледа разсеяно през витрината към площада и по лицето му е изписано отегченото примирение на човек, решил да изтърпи докрай изпитанието, което съдбата му е сервирала.
— Ти навярно отдавна не си ходил на гроба на баща си — подхвърлям нехайно, сякаш казвам „отдавна не си се подстригвал“.
— Изобщо не съм стъпвал там след погребението. Не обичам да ходя на гробища.
— Аз също. Но оня ден изпращахме един починал колега и пътем се отбих. Пирамидата съвсем се е разглобила и дъждовете почти са изтрили името. Майка ти, изглежда, също не ходи там.
— Не. Никога.
— Това са подробности, разбира се — кимам с обичайната си сговорчивост. — И мъртвите, както сам казваш, съвсем не са по-важни от живите. Но има мъртви, за които не е излишно да си спомняме от време на време. Баща ти е именно от тях. Не се съмнявам, че си спомняш за него и без да ходиш по гробищата.