Реквием за една мръсница
Шрифт:
Последната фраза ни въвежда тутакси в центъра на желаната тема.
— Необходими са ми някои подробности от последните действия на оная компания — казвам. — Но по тоя въпрос можем да поговорим и после с другаря, без да ви отнемам времето. Бих ви молил само да наредите оттук нататък никакви мерки спрямо тази компания да не се вземат, преди да бъдат съгласувани с мене.
— Аз пък тъкмо мислех утре да ги викам по ред на номерата — забелязва оперативният работник.
— Защо?
— Обрали са снощи една аптека.
— Откъде знаете,
— Ами един от компанията е заловен при обира.
— Кой е заловен? — питам и усещам, че нещо ме бодва под лъжичката.
— Заловили са онзи, Фантомас.
Замълчавам и това дава възможност на шефа да си спомни за законите на гостоприемството.
— Едно кафе?
— Благодаря, не искам да ви отнемам времето.
— В такъв случай Драганов ще ви почерпи. А за другото се разбрахме.
Напускам мястото на някогашното ми кръщение и предвождан от Драганов се отправям към кабинета му на долния етаж.
Оперативният работник също е някъде около моята възраст. Тоя невисок човек, с бавни движения, тих глас и невъзмутимо лице, не знам защо ми прилича по-скоро на учител, отколкото на офицер от милицията. След като изпиваме оповестеното вече кафе и след като изслушва въпросите ми, той започва с обичайния си равен тон да разказва бавно и методично за действията на тайфата, като че ли преподава поредния си урок. Много от подробностите, които споменава, съвсем не ме интересуват в момента, но аз го слушам търпеливо, защото не мога да знам предварително кое от казаното ще ми влезе в работа и кое — не.
— …Доскоро те се снабдяваха направо от аптеките чрез подправени рецепти и с паспорти на болни роднини. Но в повечето аптеки вече ги познават, а и ние въведохме значително по-строг режим за продажбата на опиати. Това ги накара да потърсят друг източник, обаче ние сложихме ръка и върху тоя източник. Касае се за една милосърдна сестра в ИСУЛ — Вера, която системно е изнасяла морфин от склада и която ние само преди седмица заловихме на местопрестъплението. И ето, че изпаднали в безизходица, те замислят и осъществяват снощния обир.
— „Те“… — повтарям като ехо. — Но кой точно е дал идеята? Изобщо кой е мозъкът на бандата?
— Естествено, този, който е и главатарят — отвръща Драганов. — Същият оня Апостол, за когото вече ви бях споменал.
— Той ли е най-умният от всички?
— Не бих казал, че е най-умният — поклаща глава събеседникът ми. — У него има не толкова ум, колкото въображение, ако щете болна фантазия, а може би и частица от тая своеобразна дарба да групираш хората около себе си. Чел е безразборно, има в устата си няколко дузини готови фрази, умее да ги пуска на място, но да има особен интелект… Боян например е значително по-умен от него.
— И все пак не Боян, а тоя Апостол е шефът — подхвърлям, сякаш за да му внуша, че няма защо да изтъква на преден план моя човек.
— Имайте предвид, че Боян е дебютант. Той е съвсем отскоро в компанията. И после той е твърде дръпнат, мълчалив, апатичен, за да стане
Не възразявам и Драганов наново се впуска в различни подробности — повечето съвсем ненужни за мене — и обстойно ме запознава с някои действия на някой си Пепо, с последния конфликт между Роза и родителите й, а също и с разговора, който онзи ден е имал тук, в този кабинет с Лили.
Той ги назовава всички с малките им имена и говори за тях, като че са негови питомци. Той назовава с малките имена и всички други няколко десетки наркомани на столицата и ги третира тъй, сякаш принадлежат към поверения му клас, един твърде особен, неспокоен и болен клас, един кошмарен клас, но който, така или иначе, му е поверен и с който той е длъжен да се справя възможно по-добре.
Слушам известно време разсеяно за разговора на Драганов с Лили, додето една случайна фраза не привлича вниманието ми:
— Значи Лили наистина е приятелка на Боян?
— До… донякъде…
— Защо „донякъде“?
— Ами защото ми се струва, че чувствата й не се радват на пълна взаимност.
— И все пак вероятно тя го е увлякла?
— Не знам. Не допускам. Тя едва ли може да упражни някакво влияние върху него. По-скоро той би могъл да й повлияе.
— Но вие сам твърдите, че Боян е дебютант.
Събеседникът ми мълчаливо и някак безпомощно свива рамене. Аз също мълча, леко ядосан на него и не по-малко на себе си, заради това смътно желание на всяка цена да оневиня моя човек.
— Те, знаете, всички са от един квартал, расли са заедно, движат се заедно и много трудно е да се определи точно кой на кого и до каква степен влияе, като изключим, разбира се, Апостол, защото той играе направо ролята на подбудител.
— Добре — кимам. — И все пак тая наркоманска афера като всичко на тоя свят трябва да има някакво начало…
— О, началото почва от техния абитуриентски бал.
— Искате да кажете, че се тровят още от абитуриенти?
— Не. Но тоя бал е предисторията. Защото някой предложил да се събират всяка година в същия ден и на същото място, а понеже момчетата ги чакала казарма, първата среща станала подир две години и по-точно миналата пролет. И там вече Апостол и Фантомас са се явили с ореола на наркомани и още същата нощ са предали първия урок на Пепо, на Роза и Марго, а по-късно към тях се присъединили Боян и Лили.
— Разбирам — промърморвам разсеяно, понеже в момента ме занимават някои въпроси, далеч по-важни от тая пубертетна история.
— Всъщност животът вече ги е бил пръснал на различни страни — продължава разсъжденията си Драганов. — Но тази абитуриентска среща наново ги събира, и то не за добро.
— Значи те не са спечелили нищо от обира на аптеката? — запитвам, като рязко прехвърлям разговора към събитията от по-ново време.
— Спечелили са точно петдесет ампули морфин по два кубика — възразява спокойно събеседникът ми. — Ампулите липсваха от шкафа Венена А, но не бяха открити и у Фантомас.