Реквием за една мръсница
Шрифт:
— Нищо. Има и други континенти…
Вън от подобни случайни реплики ние никога не споменавахме за патилата си, защото безсмислено бе да чоплим едва зараснали рани. Седяхме един срещу друг зад бюрата и също както сега съсредоточено проучвахме бумагите.
— Това морфинът е половин беля — забелязвам по едно време, като вдигам глава от сведенията. — Боя се да не хлътне в друго.
— Боиш се да не пропушиш? — подхвърля Борислав. — То аслъ, между морфина и тютюна разликата не е голяма…
— Да не хлътне!… — повтарям, без да давам ухо на глупостите му. — Ако, разбира се, вече не е хлътнал…
— Защо
— Леката жертва не винаги е най-желаната. За какво му е на Томас един морфинист, който дотам е доминиран от страстта, че вече не можеш да разчиташ на него? При това тия тук — аз посочвам досиетата — са всички доста калпави като човешки материал. Празноглавци, фукльовци, бъбривци. Всички освен нашия. И ако Томас наистина е решил да завербува някого от тая тайфа, положително ще се опита да завербува нашия.
— И какво, като се опита? Ще се опита и ще удари на камък. Тоя момък може да е стъпил веднъж накриво, но той е син на Любо Ангелов.
— Само че не Любо го е възпитал.
— Ще ме умориш с тая своя мнителност… — избъбря Борислав и става.
Той се отправя към прозореца, повдига леко бялото полупрозрачно перде и се заглежда навън. Проследявам го разсеяно с поглед и мислено виждам всичко това, което в момента вижда и той, всичко до най-малката подробност — циментирания вътрешен двор, колоната на служебните волги и мерцедеси, групичката шофьори, застанали на приказка край колите, поста до затворената двукрила врата към улицата и петте редици прозорци на насрещното крило. Затворено, тихо и изолирано, също като в болница.
— Но какво може да обещае тоя чужденец на момчето, за да го подхлъзне? — запитва Борислав, като рязко се обръща с гръб към прозореца. — Кутия ампули? Пачка банкноти? Сладък живот отвъд? Ти сам казваш, че младежът не е глупав…
— И Томас не е глупав. Не знам каква въдица ще хвърли и изобщо ще я хвърли ли, а още по-малко мога да знам дали нашият ще се хване. Всъщност нищо не знам, но просто имам предчувствие, че кадрилът ще се завърти тъкмо около нашия. Имам предчувствие, разбираш ли?
— Ще ме умориш с тия твои предчувствия — изпъшква мъченически Борислав. — Синът на Любо Ангелов да стане предател!
Той прави три крачки към бюрото и захвърля празното цигаре върху ръкописите. После произнася репликата, която от някое време вече очаквам.
— Дай една цигара.
Сградата до Лъвовия мост за разлика от нашето учреждение е стара, усойна и мрачна. Стените на коридорите са покрити с прясна боя и дървените части са обилно лакирани, без да се пести материалът, но от това обстановката толкова се е освежила, колкото една бабичка може да се освежи с пудрата и червилото.
Изкачвам се без бързане по стълбите, чиито каменни стъпала са леко хлътнали по средата, изтрити от стъпките на безбройни посетители. „Винаги, когато вляза в това здание, изпитвам чувството, че съм задържан и отивам на разпит при Гешев“, бе ми казал веднаж Любо. Но аз съм малко по-млад от Любо и не съм влизал никога в Дирекцията на полицията, и първият ми спомен от тия стълбища датира от първия ден на свободата.
Тоя
— Глупости. Малък си още — отряза ме бай Павел.
— Как „малък“? Осемнайсет години скоро навършвам — излъгах, без да мигна, макар че не бях навършил и седемнайсет.
Бай Павел и оня зад бюрото се спогледаха.
— Наше момче. Сираче — обясни моят покровител.
А минута по-късно началникът вече попълваше милиционерския ми лист.
— Как се казваш?
— Емил.
— Какъв Емил? — възрази бай Павел. — Нали си Найден?
— Емил съм! — настоях аз. — Найден ме кръстиха в сиропиталището, а аз съм Емил.
Двамата отново бегло се спогледаха.
— Добре — кимна онзи зад бюрото. — Ще пишем „Емил“. Ти по-добре си знаеш името. Фамилия?
— Боев.
— Така. Емил Боев…
А всъщност аз не бях нито Емил, нито Боев, нито „сираче“, както деликатно се бе изразил бай Павел. Аз бях само едно подхвърлено дете без баща и без майка и в този миг човекът зад бюрото, може би без дори да съзнава това, извършваше акта на кръщението, като ми даваше едно име и една професия за цял живот.
По силата на чиста случайност кабинетът, в който се озовавам сега подир леко почукване, е точно кабинетът на някогашното ми кръщение. Но човекът зад бюрото ми е съвсем непознат, един висок и слаб мъж, вероятно на моя възраст, тази вече малко меланхолична възраст между четиридесетте и петдесетте. Той е предупреден за идването ми и очевидно ме очаква, защото в стаята се намира и един друг човек, когото познавам и който в момента ми е нужен — оперативният работник, занимаващ се с наркоманите.
Разполагам се на посоченото кресло и бегло се оглеждам. Кабинетът е същият, както преди толкова години, и заедно с туй изглежда някак променен… може би заради прясната боя… или заради шкафа с книги… или… Нужно ми е известно време, додето съзная, че промяната идва главно от снимката на Ленин, окачена на отсрещната стена. Ние толкова сме свикнали с тия портрети по учрежденията, че почти не ги забелязваме. И трябва да видиш снимката на Ленин тук, на такова място, за да я забележиш. Снимката на Ленин в една канцелария, дето някога е седял царският полицай и е подлагал на разпит комунисти.
— Цветята ли гледате? — усмихна се шефът, изтълкувал по своему интереса ми към обстановката. — Нашият домакин е превърнал кабинета ми в цветарница.
В помещението наистина се мъдрят из ъглите няколко саксии с различни растения, които, искрено казано, едва сега забелязвам.
— Малко цветя действуват освежаващо в служебната атмосфера — забелязвам добродушно.
— Да, само че ние тук се занимаваме с други цветя, дето съвсем не са за мирисане — отвръща също тъй добродушно човекът зад бюрото. — Точно от рода на тия, които интересуват и вас.