Реликвата
Шрифт:
27
Смитбек тръсна бележниците си в едно от любимите си кътчета в библиотеката. Въздъхвайки тежко, той се напъха в тясното пространство, постави лаптопа върху бюрото и включи горното осветление. Беше на хвърлей място от читалнята с дъбова ламперия с нейните червени кожени столове и неразпалвана от един век мраморна камина, но повече му допадаха тесните и потайни сепаренца. Особено му харесваха скритите зад етажерките, където можеше да преглежда документи и ръкописи — и да си дремва от време на време, — необезпокояван в относителното си уединение.
Музейната сбирка от
Той присви устни в размисъл. Мориарти беше един дебелоглав бюрократ, а с Кавакита нищо не се получи. Не познаваше друг, който би могъл да му осигури достъп до базата данни. Но имаше и други начини да се справи с този проблем.
Запрелиства картотечната папка за микрофилми с индекса на „Ню Йорк Таймс“. Стигна до 1975 година. Нямаше нищо. Нито пък — както много скоро установи — в съответните списания по въпросите на естествената история и антропологията.
Провери старите годишнини на вътрешните издания на музея за свързана с експедицията информация. Нищо. В сборника „Кой кой е“ за 1985 г. двата реда биография на Уитлеси не му съобщиха нищо ново.
Изруга полугласно. „Това приятелче е по-мистериозно от Острова на съкровищата!“
Смитбек върна обратно томовете по етажерките и се огледа наоколо. След това откъсна няколко листа от един бележник и се приближи нехайно към бюрото на една консултантка, след като се увери, че досега не я е виждал.
— Трябва да върна това в архива — каза й той.
Тя го изгледа строго.
— Нов ли сте?
— От научния отдел съм, но ме прехвърлиха миналата седмица. Периодично ни сменят, нали знаете.
Той й се усмихна колкото му беше възможно по-лъчезарно и искрено.
Жената се намръщи подозрително и в този момент телефонът на бюрото й иззвъня. Поколеба се и вдигна слушалката, подавайки му разсеяно регистрационния дневник и закачен на дълъг син шнур ключ.
— Подпишете се — каза тя, прикривайки с длан слушалката.
Архивът на библиотеката се помещаваше зад една сива врата без табела в един отдалечен ъгъл на залата. Беше изцяло въпрос на късмет поради много причини. Смитбек вече беше попадал вътре по официален начин. Знаеше, че по-голяма част от архивите на музея се съхраняват другаде и че библиотечните картотеки са твърде специфични. Но нещо го караше да опита. Притвори вратата и тръгна навътре, оглеждайки рафтовете и редиците от кутии с табели.
Прекоси едната страна на залата и се канеше да тръгне обратно, когато рязко спря. Протегна внимателно ръка и свали една кутия с табела ЦЕНТРАЛЕН АРХИВ/СХПГ: КВИТАНЦИИ ВЪЗДУШНИ ПРАТКИ. Приклекна и запрелиства бързо картоните.
Отново стигна до 1975 г. Разочарован, той ги прелисти още веднъж. Нищо.
Докато поставяше обратно кутията върху високата лавица, забеляза друга табела: ТОВАРИТЕЛНИЦИ, 1970–1990. Не можеше да си позволи повече от още пет минути.
— Пипнах те — прошепна той, издърпвайки един изпоцапан лист от кутията. Извади портативния касетофон от джоба си и бързо продиктува
— Имате твърде доволен вид — подхвърли библиотекарката, докато прибираше ключа обратно в бюрото си.
— Приятен ден — отвърна Смитбек.
И записа в дневника на архива: „Себастиан Мелмот; влязъл 11,10; напуснал 11,25.“
Върна се при каталога за микрофилмите и се замисли. Знаеше, че вестникът на Ню Орлийнс беше със странно име като отпреди войната — май беше „Таймс Пикъюн“. 9
Прегледа набързо картотеката. Ето го: „Таймс Пикъюн“, 1840–до днес.
9
Picayune — американска дребна сребърна монета. — Б.пр.
Завъртя годишнината за 1988 г. в микрофилмовия монитор. Щом наближи октомври, намали скоростта и спря. Върху екрана се появи огромно заглавие.
— О, Господи — въздъхна той.
Вече знаеше — без капка доза на съмнение — защо сандъците на Уитлеси бяха престояли толкова дълго в Ню Орлийнс.
28
— Съжалявам, госпожице Грийн, но вратата му все още е заключена. Ще му предам съобщението ви при първа възможност.
— Благодаря — отговори Марго и затвори телефона с чувство за безсилие.
Как би могла да бъде уши и очи на Фрок, щом дори няма възможност да разговаря с него? Когато се занимаваше с някакъв проект, той се заключваше в кабинета си и секретарката му знаеше, че е за предпочитане да не го безпокои. Вече два пъти тази сутрин Марго се беше опитала да се свърже с него, но така и не успя да разбере кога ще стане това.
Погледна часовника си — 11,20. Сутринта почти беше свършила. Обърна се към монитора и се опита да влезе в централния компютър на музея.
ЗДРАВЕЙТЕ, МАРГО ГРИЙН@БИОТЕХ
ДОБРЕ ДОШЛА В МЮЗНЕТ
ВКЛЮЧВАНЕ 15–5
СВЪРЗВАНЕ В 11:20:45 03–30–95
ПРИНТИРАНЕ НА LJ56
ВСЛЕДСТВИЕ НА ВЪЗНИКНАЛОТО ТАЗИ СУТРИН СПИРАНЕ НА СИСТЕМАТА НА ОБЯД ЩЕ СЕ ПРОВЕДЕ ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯТА. ОЧАКВАНО ЗАБАВЯНЕ НА ДЕЙНОСТИТЕ. ДОКЛАДВАЙТЕ ЗА ЛИПСВАЩИ ИЛИ УВРЕДЕНИ ФАЙЛОВЕ НА СИСТЕМНИЯ АДМИНИСТРАТОР КОЛКОТО Е ВЪЗМОЖНО ПО-БЪРЗО.
ИМАТЕ 1 НЕПРОЧЕТЕНО ПИСМО
Влезе в електронната си поща и прочете писмото:
ПОЩА ОТ ДЖОРДЖ МОРИАРТИ@ИЗЛ@СТФ
ИЗПРАТЕНО 10:14:07 03–30–95
БЛАГОДАРЯ ЗА ТЕКСТА — ЧУДЕСЕН Е, НЯМА НУЖДА ОТ ПРОМЕНИ. ЩЕ ГО ПОСТАВИМ С ДРУГИ ОКОНЧАТЕЛНИ УТОЧНЕНИЯ ПРЕДИ ОФИЦИАЛНОТО ОТКРИВАНЕ ЗА ШИРОКАТА ПУБЛИКА.
ДА ОБЯДВАМЕ ЗАЕДНО?
Телефонът иззвъня, разцепвайки тишината.
— Ало?