Само за мъже
Шрифт:
— Имаш ли доказателства? — изръмжава шефът.
— Цяла папка.
— Разполагаме с подробна документация — обажда се и Янков, окуражен от доводите ми и решил да напомни за своето присъствие.
— И какво излиза от твоята папка? — запитва главният, без да му обръща внимание. — Че няма виновни, така ли?
И додето се колебая как да отговоря, той избухва:
— Слушай бе, Павлов! Какъв журналист си ми ти, ако не виждаш истинския смисъл на тая папка, дето я държиш в чекмеджето си? Не ти ли е ясно, че въпросът вече не се свежда до тоя двубой между управлението и завода,
Налага се да призная, че ми е ясно.
— Ами тогава не можеш ли да прецениш, че имаш в ръцете си златен материал, материал, чрез който вестникът би могъл най-после да разкъса този омагьосан кръг на ничията вина, да адресира точно обвиненията и да постави ребром въпроса за отговорностите?
— Аз съм много дребен, за да поставям такъв въпрос — произнасям скромно. — Понеже вие познавате добре цялата история, кажете ми към кого да адресирам обвиненията, и материалът за два дни ще бъде готов.
— А, така ли? — провиква се шефът. — Аз да диктувам, а ти да пишеш! Ами че аз за тая работа си имам машинописки бе, Павлов. За какво си ми ти, за какво ми е Янков, ако аз ще трябва да ви решавам проблемите?
Янков ми отправя бърз недоволен поглед, но аз мълча и се правя на три и половина.
— Ти сам не си ли в състояние да прецениш къде се крие главната вина — в завода или в управлението? — запитва главният, ядосан от мълчанието ми.
— Нито в завода, нито в управлението — отвръщам.
— Тогава къде? В проектантската организация или в тази, която не е осигурила метала?
— Отчасти и в двете. Но най-вече в друга инстанция. Малко по-горна.
— Доказателства?
— Тъкмо сега ги събирам. Макар да не виждам смисъла.
Разговорът се е върнал на изходната точка. И за да не почне шефът да ми повтаря репликите си, пояснявам:
— Материалът ще стане, другарю главен редактор, Но вие няма да го пуснете.
— Е, щом знаеш всичко отнапред…
— И вие го знаете.
— Друго знам аз — повишава наново глас шефът. — И го знам още от баба си: накарай мързеливия на работа, та на ум да те научи.
Той ме поглежда навъсено и запитва с променен тон:
— Всъщност мързи ли те, или правиш фасони?
— За какво да правя фасони?
— Де да знам. Може да си ни обиден — на мене, на вестника…
— Съвсем не. И ако ми позволите, ще ви кажа откровено, че новата работа ме задоволява повече от предишната.
Дали ми е повярвал, или дава вид, че е повярвал, но главният кима и пълните му бузи се поотпускат:
— В такъв случай остава само твоята работа да задоволява и мене. А за да не смяташ, че те карам да се трепеш на вятъра, ето…
Той отново се извръща към бюрото, взема синьо-червения дебел началнически молив и надрасква нещо върху писмото на управлението:
— Вземи! Сложил съм ти и резолюция, за да разбереш, че не мисля да давам заден ход.
И като се обръща към Янков:
— Уточнете
Когато излизаме в коридора, хвърлям бегъл поглед на писмото. В горния ляв ъгъл на листа е нанесено с дебели сини букви: „Да се завърши проверката на фактите и да се изготви критична статия!“
Син молив и зелена улица. По-зелено от това няма да стане.
— Тони, ще бъде наистина грозно да оставим старците сами точно за празника — ми казва Лиза.
— Ами не ги оставяйте — съветвам я.
— Но хубаво ще бъде и вие да поседите с нас, поне малко.
Не знам дали ще бъде хубаво обаче това ме поставя пред задачата да посрещам Нова година на три места едновременно: с майка ми, с Беба и с нашия ма-лък колектив на корабокрушенци. Трябва да науча тайната на едновременните действия от моя познат в милицията, който по едно и също време говори, слуша, пише и прави многозначителни знаци.
В края на краищата подир мъчителни преговори със заинтересованите страни установявам програмата тъй, че да изтърпя рано вечерта една гощавка у майка си, оттам да се прехвърля в компанията на съквартирантите, а след полунощ да отида при Беба, която пък ще се весели в своя компания на еди-кой си адрес. Да не повярваш просто, че един съвсем излишен човек като мене може да се окаже нужен на толкова хора едновременно.
Пиршеството при майка ми преминава не по-вяло от обичайното, в смисъл че в него фигурират обичайните блюда и на първо място баницата, а зарад баницата на масата фигурира и леля ми, понеже само тя може да прави баница и понеже отдавна е станало традиция двете сестри да посрещат заедно големия празник.
Вдишвам масления дъх на прясна баница и поглеждам крадешком към леля, като се питам това ли е същата тази жена, играла с истериите си такава съдбоносна роля в детството ми. Тя съвсем се е смалила, а лицето й е слабо, тя винаги е била слаба — пълен антипод на майка ми — и пергаментовата кожа е обсипана с бръчки, сякаш времето е отбелязвало с по една чертичка всяка нейна истерия. Най-нагъсто са отвесните ситни бръчки по горната устна, сякаш следи от шевове, като че преди време някой й е зашил устата. Чиста илюзия. Никой не би могъл да й зашие устата.
Присъствието, на леля е доста тягостно, но то си има и добрата страна, тъй като освобождава мене и майка ми от необходимостта да си разменяме излишни фрази, защото бремето на разговора е поето изцяло от леля и това всъщност не е разговор, а тирада или ако щете, повест за това, как хората са живели някога и как, по-специално, е живяла леля на млади години, когато животът все още е струвал нещо, и как дядо ти Стефан — сиреч нейният баща — я изпратил да следва в Женева не толкова за следването, колкото за да учи език, макар че ако е за езика, най-подходящо било да я изпрати в Сорбоната, само че дядо ти Стефан държал повече от всичко на морала, а което си е право, Париж винаги е имал репутацията на един кафе-шантан, така че дядо ти Стефан и пр., и пр., включително географските и битови справки за Женева и за езерото Леман, и за пансиона, дето леля била настанена…