Самотата на простите числа

Джордано Паоло

— Бъди по-хитра, какво си очаквала?

Вярната публика на Виола се състоеше от Джада Саварино, Федерика Мадзолди и Джулия Миранди. Заедно образуваха неразрушимата и безмилостна фаланга на четирите мръсници, както ги наричаха някои момичета от училището. Виола ги беше избрала една по една и от всяка бе поискала да направи малка жертва, защото нейното приятелство трябваше да се заслужи. Единствено тя решаваше дали си част от групата или не, и решенията й бяха колкото неясни, толкова неподлежащи на промяна.

Аличе тайно наблюдаваше Виола. От нейното

място, два чина по-назад, тя се захранваше от частично уловени думи и изречения от разказите й. След това, когато вечер останеше сама, разгръщаше фантазията си около тях.

Виола не й бе обелвала и дума до тази сряда сутрин, когато проведе нещо като инициация по всички правила на изкуството. Никое от момичетата не разбра дали Виола импровизираше, или дълго бе обмисляла това мъчение. Но така или иначе всички бяха съгласни, че е гениално.

Аличе мразеше съблекалнята. Нейните съвършени съученички се разхождаха колкото се може по-дълго по гащи и сутиен, за да могат останалите да се изпълнят с още по-голяма завист. Заставаха в неестествени и изкривени пози, гълтаха си корема и изпъчваха гърдите си. Въздишаха пред полусчупеното огледало, което висеше на една от стените. Казваха: „Я виж!“, измервайки с ръце ширината на ханша си, който по никакъв начин не би могъл да бъде по-пропорционален и привлекателен.

В сряда Аличе излизаше от къщи, обула анцуг под дънките, за да не се съблича в училище. Момичетата я гледаха злобничко и с подозрение, представяйки си това, което крие под дрехите си. Тя си сваляше блузата, обърната с гръб, за да не могат да видят корема й.

Слагаше си маратонките за гимнастика и внимателно поставяше другите до стената. Сгъваше си хубаво и дънките. Дрехите на съученичките й, за разлика от нейните, висяха от дървените пейки в пълен хаос, а обувките им бяха разхвърляни по пода на съблекалнята, обърнати наопаки, защото всички си ги сваляха с краката.

— Аличе, ти лакома ли си? — попита я Виола.

На Аличе й трябваше известно време, за да осъзнае, че Виола Баи говори наистина на нея. Беше убедена, че е напълно невидима за нейния поглед. Дръпна двата края на връзките на маратонките си, но възелът й се развърза в ръцете.

— Аз ли? — попита, оглеждайки се с неудобство.

— Струва ми се, че няма друга Аличе тук — отговори й Виола.

Останалите се захилиха.

— Не. Не съм много лакома.

Виола стана от пейката и се приближи до нея. Аличе почувства върху себе си погледа на прекрасните й очи, отрязани наполовина от сянката, която хвърляше бретонът върху лицето й.

— Но бонбони обичаш, нали? — продължи Виола настоятелно.

— Да. Да кажем. Горе-долу.

Аличе прехапа устни и се упрекна за тази своя тъпа неувереност. Облегна кокалестите си плещи на стената. Тръпка премина през здравия й крак. Другият остана нечувствителен, както обикновено.

— Как така горе-долу? Всички обичат бонбони. Нали така, момичета? — каза Виола на трите си приятелки, без да се обръща.

— Мм. Всички — отговориха те.

Аличе долови странен трепет

в очите на Федерика Мадзолди, която я гледаше от дъното на съблекалнята.

— Да, всъщност и аз обичам бонбони — поправи се тя.

Започваше да изпитва страх, без да знае от какво.

Един път четирите мръсници бяха хванали Алесандра Мирано, тази, която впоследствие напусна поради слаб успех и отиде в техникум по козметика, и я бяха завлекли в мъжката съблекалня. Заключиха я вътре и две от момчетата си го извадиха пред нея. Тогава Аличе ясно чу подстрекаващите викове от коридора, смесени с безумния хилеж на четирите екзекуторки.

— Точно така. Сигурна бях. Сега искаш ли един бонбон? — попита я Виола.

Аличе се замисли.

„Ако отговоря «да», кой знае какво ще ме накарат да изям. Ако кажа «не», може би Виола ще се озлоби и току-виж и мен завлекли в мъжката съблекалня…“

Стоеше и мълчеше като някаква глупачка.

— Какво става? Не е някакъв труден въпрос — подигра й се Виола.

След това извади от джоба си шепа дъвчащи плодови бонбони.

— Вие кои искате? — попита.

Джулия Миранди се приближи до нея и надзърна в ръката й. Виола не спираше да се взира втренчено в Аличе, която усещаше тялото си вдървено като лист хартия, догарящ в камината.

— Има портокал, малина, боровинка, ягода и праскова — изреди Джулия и хвърли бегъл разбиращ поглед на Аличе, без Виола да я види.

— За мен малина — каза Федерика.

— Праскова — обяви Джада.

Джулия им подхвърли бонбоните и отвори своя с вкус на портокал. Напъха го в устата си и отстъпи назад, за да предостави отново сцената на Виола.

— Останаха боровинка и ягода. Хайде казвай, искаш ли или не?

„Може би пък иска само да ми даде бонбон, помисли си Аличе. Може би искат само да видят дали ям или не. Все пак е само един бонбон.“

— Предпочитам ягодата — бавно каза тя.

— Да му се не види, и на мен ми беше любимият! — възкликна Виола, правейки се доста неумело на разочарована. — Но с удоволствие ще го дам на теб.

Отвори бонбона с вкус на ягода и хвърли хартийката на земята. Аличе протегна ръка, за да го вземе.

— Чакай малко — каза Виола. — Не бъди толкова лакома.

Наведе се, като държеше бонбона между палеца и показалеца си, и започна да го влачи по мръсния под на съблекалнята. Вървеше със свити колене и продължи да го търкаля покрай цялата стена вляво от Аличе, където ръбът беше пълен с мръсотия, образувана от фъндъци, прах и косми.

Джада и Федерика се хилеха като побъркани. Джулия хапеше нервно устни. Останалите момичета бързо разбраха какво става и се изнесоха от съблекалнята, затваряйки вратата след себе си.

Щом стигна края на стената, Виола се приближи до умивалника, където момичетата си миеха подмишниците и лицето след часа по физическо. Събра с бонбона бялата слуз, която покриваше вътрешната част на канала.

Върна се пред Аличе и постави тази гнус под носа й.

— Ето — каза тя. — С вкус на ягода, както искаше.