Самотата на простите числа

Джордано Паоло

— Наистина, сигурна ли си? — попита я Виола.

— Да — отговори Аличе.

Виола сви рамене.

— Тогава да вървим — подкани я тя.

Хвана Аличе за ръката и я поведе към двете момчета на прозореца.

8.

Матия гледаше навън през матовите прозорци на фоайето. Беше светъл ден, подранила пролет в началото на март. Силният вятър, прочистил въздуха през нощта, сякаш помиташе със себе си и времето, което като че ли се движеше по-бързо. Като броеше покривите на къщите, които успяваше да

види от това място, Матия се опитваше да изчисли на какво разстояние се намира хоризонтът.

Денис стоеше до него и тайно го гледаше, опитвайки се да разгадае мислите му. Не споменаваха за това, което се бе случило в кабинета по биология. Говореха си малко, но всеки, взрян в собствената си пропаст, прекарваше времето си с другия, който го държеше здраво и му даваше сигурност без много думи.

— Здравей! — чу прекалено близо до себе си Матия.

В стъклото видя отразени силуетите на две момичета, които стояха изправени зад него, хванати за ръка. Обърна се.

Денис го погледна въпросително. Изглежда, двете искаха нещо.

— Здравей — каза бавно Матия.

Наведе глава, за да се предпази от острия поглед на едната от двете.

— Аз съм Виола, а това е Аличе — продължи точно тази с острия поглед. — Ние сме от девети Б.

Матия кимна. Денис стоеше със зяпнала уста. Никой от двамата не каза нищо.

— Добре де — осмели се Виола, — няма ли да се представите?

Матия произнесе името си тихо, сякаш за да го припомни и на себе си. Подаде отпуснато ръка, непревързаната, на Виола и тя я стисна силно. Другото момиче едва го докосна и се усмихна, гледайки в друга посока.

Денис се представи след него по същия несръчен начин.

— Искахме да ви поканим на моя рожден ден по-следващата събота — каза Виола.

Денис потърси отново очите на Матия, но той гледаше срамежливата полуусмивка на Аличе. Забеляза устните й — бяха така бледи и тънки, че устата й изглеждаше като направен с много тънък скалпел разрез.

— И защо? — попита Матия.

Виола го погледна накриво, после отправи към Аличе с поглед, който казваше: „Ето, видя ли? Казах ти, че е луд.“

— Какво значи „защо“? Явно имаме желание да ви поканим.

— Не, благодаря — каза Матия. — Аз не мога да дойда.

Денис облекчено побърза да каже, че и той не може.

Виола не му обърна внимание и се съсредоточи върху момчето с превързаната ръка.

— Така ли? Кой знае какви ангажименти имаш в събота вечер! — предизвика го тя. — Ще си играеш на електронни игри с приятелчето ти може би? Или пък беше планирал да си прережеш вените още веднъж?

Виола почувства тръпка на ужас и възбуда, когато произнесе последната фраза. Аличе й стисна ръката по-силно, за да й даде знак да престане.

Матия си помисли, че е забравил броя на покривите и че няма да успее да ги преброи отново, преди да бие звънецът.

— Не обичам купоните — обясни той.

Виола се насили да се засмее и издаде няколко остри, режещи хихикания.

— Ти наистина си странен — подигра му се тя. — На всички им харесват купоните — добави и се потупа два пъти с показалец по дясното слепоочие.

Аличе

беше пуснала ръката й и държеше своята несъзнателно опряна върху корема.

— На мен не ми харесват — повтори Матия със строг глас.

Виола му отправи предизвикателен поглед, който той издържа, без да трепне. Аличе бе отстъпила крачка назад. Виола отвори уста, за да му отвърне, но звънецът удари точно навреме. Матия се обърна и тръгна решително към стълбите, сякаш за да покаже, че за него спорът е приключил. Денис го последва, сякаш привлечен от магнетизма му.

9.

Откакто бе започнала работа при семейство Дела Рока, Соледад Галиенас наруши правилата само веднъж. Това се случи преди четири години в една дъждовна вечер, когато Дела Рока бяха отишли на вечеря при приятели.

В гардероба на Соледад всички дрехи бяха черни, включително и бельото й. Бе разказвала толкова много пъти как мъжът й загинал при трудова злополука, че понякога и тя самата започваше да си вярва. Представяше си го застанал прав на скелето на двайсет метра от земята с цигара в уста да изравнява хоросана, за да положи още един ред тухли. Виждаше го как се спъва в оставен на земята инструмент или в руло въже, това, с което е трябвало да се завърже, но е захвърлил настрана, защото тези мерки били за новаците. Представяше си го как губи равновесие върху дървеното скеле и полита надолу без вик. Картината се разширяваше, за да обхване мъжа й, който пада, разперил ръце, и бялото небе зад него. След това нейният измислен спомен завършваше с поглед отвисоко — тялото му, размазано върху прашния терен на строителния обект. Безжизнен и двуизмерен, с още отворени очи и тъмно петно кръв, което се разраства на земята.

Като мислеше за съпруга си по този начин, изпитваше приятна мъка някъде между гърлото и носа и ако задържеше емоцията, успяваше и да пролее някоя сълза.

Истината беше, че мъжът й си бе отишъл. Напусна я една сутрин, вероятно за да започне нов живот с някоя, която тя дори не познаваше. Никога не получи вест от него. Когато дойде в Италия, измисли историята за вдовството, за да има минало, което да разказва. За истинското си минало нямаше какво да каже. Черните дрехи и мисълта, че хората могат да видят в очите й следите на една трагедия, на една неотишла си болка, й даваха сигурност. Носеше траура си с достойнство и до онази вечер не беше изневерявала на спомена за своя покойник.

В събота отиваше на литургия в шест, за да се върне навреме за вечеря. Ернесто я ухажваше от седмици. След службата я чакаше в преддверието на църквата и всеки път по един и същи церемониален начин й предлагаше да я придружи до дома й. Соледад се загръщаше в тъмната си дреха и в крайна сметка се съгласяваше. Той й разказваше за времето, когато още работел в пощата, за това колко били дълги сега вечерите, когато е сам вкъщи с всичките тези години зад гърба си и с толкова призраци от миналото, с които трябвало да се бори. Ернесто беше по-възрастен от Соледад и жена му наистина си беше отишла от рак на панкреаса.