Самотата на простите числа

Джордано Паоло

Матия кимна. Почука бавно с показалеца си върху клавиша 0 на компютъра в очакване Алберто да махне ръцете си от раменете му. Някои образи от предишната нощ, все същите, преминаваха през главата му като слаби проблясъци.

Алберто се върна на мястото си и тромаво се тръшна на стола. Започна да търси статията сред безформената купчина листове.

А — каза, — това дойде за теб.

Хвърли един плик на бюрото на Матия. Той го погледна, без да го докосне. Името му и адресът на университета бяха написани с плътно синьо мастило, което със сигурност беше минало и

от другата страна на хартията. Буквата М на Матия започваше с права черта, после, леко отделена, идваше закръглена дъга, която продължаваше, без да прекъсва, до следващия знак. Всички други бяха леко наклонени, сблъскани, сякаш бяха паднали една върху друга. Имаше грешка в адреса, една буква в повече. Би му бил достатъчен, който и да е от тези белези, дори само несъразмерното Б от Балосино, за да разпознае веднага почерка на Аличе.

Преглътна и пипнешком намери ножа за разрязване на хартия във второто чекмедже на бюрото си. Завъртя го нервно между пръстите си и го пъхна в плика. Ръцете му трепереха и за да се овладее, стисна по-силно дръжката.

Алберто го гледаше тайно от другата част на бюрото, като се правеше, че не намира листовете, които бяха вече пред него. Треперенето на ръцете на Матия беше забележимо и от това разстояние, но писмото бе скрито в ръката му и Алберто не можеше да види текста.

Забеляза как колегата му затваря очи и остава така няколко секунди, после ги отваря отново и се оглежда наоколо объркан и внезапно някак различен.

— Кой ти пише? — осмели се да попита Алберто.

Матия го погледна с нещо като неприязън и като че ли изобщо не го разпозна. После стана, без да отговори на въпроса.

— Трябва да отида — каза.

— Моля?

— Трябва да отида. Мисля, че трябва… в Италия.

Алберто също стана, сякаш искаше да му попречи.

— Но какво говориш? Какво се е случило?

Инстинктивно се приближи и се опита пак да надникне в малкия лист, но Матия го притискаше между ръката си и грубата материя на пуловера на корема си, като че ли криеше нещо тайно. Три от четирите ъгли се подаваха от пръстите му и даваха да се разбере, че листчето е квадратно, но само толкова.

— Нищо. Не знам — отвърна Матия и пъхна едната си ръка в ръкава на якето. — Но трябва да отида.

— А статията?

— Ще я видя, когато се върна. Ти продължавай.

После излезе, без да даде възможност на Алберто да протестира.

37.

В деня, в който се върна на работа, Аличе се появи със закъснение от един час. Беше натиснала копчето на будилника, без дори да се събуди, и докато се стягаше да тръгва, й се налагаше често да се спира, защото всяко движение струваше на тялото й непоносимо усилие.

Кроца не я упрекна. Достатъчно му бе да я погледне, за да разбере. Бузите на Аличе бяха хлътнали, очите й прекалено много изпъкваха на лицето й, но въпреки това, забулени от някакво мрачно безразличие, сякаш ги нямаше.

— Извинявай за закъснението — каза с влизането си, но без да има намерение да се извини наистина.

Кроца прелисти вестника и не можа

да се въздържи да не погледне часовника.

— Има да се проявяват филми за единайсет — осведоми я. — Все същите досадни неща.

Закашля се и повдигна по-високо вестника. С крайчеца на окото си следеше движенията на Аличе. Видя я да поставя чантата си на обичайното място, да сваля якето си и да сяда на машината. Движеше се бавно и с прекалена отмереност, което издаваше усилието й да създаде впечатление, че всичко е наред. Известно време седя унесена, с брадичка, подпряна на ръката. Накрая, след като прибра косата зад ушите си, се реши да започне.

Кроца забеляза прекалената й слабост, скрита под памучната блуза с висока яка и широките й панталони, но видима по ръцете и още повече в очертанията на лицето. Изпитваше гняв от безсилието си, защото ако той по никакъв начин не беше част от живота на Аличе, тя беше част от неговия, и то как. Чувстваше я като дъщеря, на която не бе могъл да избере името.

Работиха, без да говорят, докато стана време за обяд. Задоволяваха се да си разменят необходимите кимвания с глава. След всичките години, прекарани там вътре, всеки жест изглеждаше автоматичен и те се движеха пъргаво, като си разделяха поравно пространството. Старият „Никон“ стоеше на мястото си под плота, защитен от светлината. И двамата се питаха понякога дали още може да работи.

— Да отидем да обядваме… — осмели се фотографът.

— Имам един ангажимент — прекъсна го Аличе. — Извини ме.

Той кимна загрижено.

— Ако не се чувстваш добре, следобеда можеш да си стоиш вкъщи — каза. — Както виждаш, няма много какво да се прави.

Аличе го погледна обезпокоена. Престори се, че подрежда предметите на плота: две ножици, плик за снимки, химикалка и един филм, разрязан на четири еднакви парчета. Всъщност чисто и просто размени местата им.

— Не. Защо? Аз…

— Откога не сте се виждали? — прекъсна я фотографът.

Аличе подскочи едва видимо. Пъхна ръка в чантата си, сякаш за да я скрие.

— От три седмици. Горе-долу.

Кроца кимна, после сви рамене.

— Да вървим — каза.

— Но…

— Хайде, да вървим — повтори той по-решително.

Аличе размисли за миг. После реши да го последва.

Заключиха магазина. Висулката, окачена на вратата за украшение, задрънка в полумрака, после престана. Отправиха се към колата на фотографа. Той вървеше бавно, за да не я затруднява, като внимаваше да не се забелязва.

Старата ланча запали чак на втория опит и Кроца промърмори през зъби някакво проклятие.

Минаха по булеварда, стигнаха до моста, после фотографът зави надясно и продължи по улицата покрай реката. Когато отново се премести в дясната част на платното и даде мигач, за да завие по улицата на болницата, Аличе внезапно замръзна.

— Но къде… — опита се да каже.

Той спря срещу някаква работилница със спуснати до средата щори до входа на „Бърза помощ“.

— Не е моя работа — отговори, без да се обръща към нея. — Но ти трябва да отидеш там вътре. При Фабио или при някой друг лекар.