Самотата на простите числа
Шрифт:
Завари входа на кооперацията отворен и се качи до техния етаж. Натисна звънеца и не чу никакъв шум отвътре. После се появи баща му и преди да си кажат нещо, се усмихнаха, като всеки преценяваше отминалото време по промените в другия.
Пиетро Балосино беше стар. Не само заради белите коси и загрубелите, прекалено изпъкнали вени на ръцете. Беше стар по начина да стои прав срещу сина си, да трепери целият едва доловимо и да се обляга на дръжката на вратата, като че ли само краката му вече не бяха достатъчни.
Прегърнаха се, леко смутени. Чантата на Матия се плъзна по гърба му и застана между тях. Той я остави
Матия погледна баща си, за да го попита: „Къде е мама?“, и той разбра безмълвния му въпрос.
— Мама си почива — каза. — Не се чувства много добре. Трябва да е от жегата тези дни.
Матия кимна.
— Гладен ли си?
— Не. Искам само малко вода.
— Веднага ще ти донеса.
Баща му бързо изчезна в кухнята, като че ли си търсеше извинение да се махне. Матия си помисли, че остава само това, че цялата любов на родителите се проявява в подобни малки грижи, в споделянето на притесненията, които му изреждаха по телефона всяка сряда: храненето, топлината и студа, умората, понякога парите. Всичко останало беше потънало в недостижими дълбини, превърнало се бе в циментирана маса от никога незапочнати разговори, от извинения, които е трябвало да бъдат дадени и получени, от спомени, подлежащи на коригиране, но запазили се неизменни.
Прекоси коридора до своята стая. Беше сигурен, че ще завари всичко, както го бе оставил, сякаш това пространство е било защитено от ерозията на времето, сякаш на това място всичките години на отсъствието му са били просто една скоба. Когато видя, че всичко е различно, изпита разочарование и отчуждение, подобно на ужасното чувство, че вече не съществуваш.
Стените, които някога бяха светлосини, бяха боядисани в кремаво и това правеше стаята по-светла. На мястото на неговото легло сега беше диванът, който с години бе стоял в хола. Бюрото му все още беше срещу прозореца, но върху него вече нямаше нищо негово, само куп списания и шевна машина. Нямаше снимки, нито негови, нито на Микела.
Остана на прага, струваше му се, че няма разрешение да влезе. Баща му се приближи с чашата вода и като че ли прочете мислите му.
— Майка ти искаше да се научи да шие — каза като извинение. — Но бързо се отегчи.
Матия изпи водата на един дъх. Облегна чантата си на стената, където нямаше на какво да пречи.
— Сега трябва да вървя — каза.
— Вече? Но нали току-що пристигна…
— Трябва да се видя с един човек.
Мина отстрани на баща си, опирайки се на стената, като избегна погледа му. Телата им бяха прекалено еднакви и едри и възрастни, за да са толкова близо едно до друго. Занесе чашата в кухнята, изплакна я и остави да съхне.
— Ще се върна довечера — каза.
Кимна за довиждане на баща си, който стоеше прав в средата на хола, на същото място, на което в другия живот стоеше, прегърнал майка му, и говореше за него. Не беше вярно, че Аличе го чака, не знаеше дори къде да я намери, но трябваше да излезе веднага оттам.
41.
През първата година си бяха писали. Започна Аличе, както във всяко друго нещо, което се отнасяше до тях. Изпрати му снимка на
След няколко години Матия получи друго писмо — покана за сватбата на Аличе и Фабио. Закачи го на хладилника с парче скоч, все едно че поставено там, трябваше да му напомня нещо. Всяка сутрин и всяка вечер го виждаше пред себе си и изглеждаше, че всеки път му причинява по-малко тъга. Седмица преди церемонията успя да изпрати телеграма, в която пишеше: „Благодаря за поканата, налага се да откажа поради професионални ангажименти. Поздравления, Матия Балосино.“ В един магазин в центъра прекара цяла сутрин, за да избира кристална ваза, която после изпрати на младоженците на новия им адрес.
Не се отправи към този адрес, когато излезе от къщата на родителите си. Тръгна към хълма, към дома на Дела Рока, където той и Аличе прекарваха заедно следобедите. Беше сигурен, че няма да я намери там, но искаше да си представя, че нищо не се е променило.
Дълго се колеба, преди да звънне на домофона. Отговори му някаква жена, вероятно Соледад.
— Кой е?
— Търся Аличе — каза той.
— Аличе не живее вече тук.
Да, беше Соледад. Разпозна я по испанския акцент, все още силен.
— Кой я търси? — попита гувернантката.
— Матия.
Настана продължително мълчание. Сол се мъчеше да си спомни.
— Мога да ви дам новия й адрес.
— Не ми трябва. Имам го, благодаря — каза той.
— Тогава довиждане — отговори Сол след друго, по-кратко замълчаване.
Матия се отдалечи, без да се обърне да погледне нагоре. Беше сигурен, че тя се е показала на някой от прозорците, че го гледа и чак сега го разпознава. Вероятно се пита къде е изчезнал през всички тези години и какво идва да търси сега. Истината беше, че и той не знаеше.
42.
Аличе не го очакваше толкова скоро. Беше изпратила писмото едва преди пет дни и бе напълно възможно Матия да не го е прочел още. Във всеки случай беше сигурна, че първо ще се обади по телефона, че ще си определят среща в някое барче, където тя ще го подготви спокойно за вестта.
Очакването на някакъв знак изпълваше дните й. На работа беше разсеяна, но весела и Кроца не смееше да я попита за причината, но си мислеше, че има малка заслуга. Празното място, оставено от раздялата с Фабио, се изпълваше с почти младежка лудост. Аличе сглобяваше отново и отново сцената, в която тя и Матия щяха да се срещнат, поправяше подробностите, изучаваше я от всички страни. Свикна с тази мисъл дотолкова, че тя вече приличаше не толкова на нещо вероятно, колкото на спомен.