Самотата на простите числа

Джордано Паоло

Бяха стигнали до обширен празен паркинг в зоната на автопарка, където в големите панелни блокове, подредени един до друг, не живееше никой. Три купчини дървени пейки, увити в целофан, бяха подпрени на сива стена, отстрани на спусната ролетка. По-горе, над покрива имаше неонов надпис, който нощем сигурно блестеше с ярка оранжева светлина.

Аличе спря колата в центъра на паркинга и загаси мотора.

— Твой ред е — каза, като отвори вратата.

— Какво?

— Сега ти ще караш.

— Не, не — отдръпна се Матия.

Тя се взря внимателно в него

с притворени очи и присвити устни, като че ли чак сега усещаше отново някакво привличане, за което беше забравила.

— В крайна сметка не си се променил толкова — заяви.

Не беше укор, по-скоро израз на облекчение.

— Нито ти — отговори й той.

Сви рамене.

— Е, добре, да опитаме.

Аличе се засмя. Слязоха, за да си сменят местата, и Матия тръгна прекалено отпуснато, за да демонстрира своето примирение. За първи път се озоваваха всеки в ролята на другия, всеки в ролята, която смята за правилна.

— Не знам да карам — каза Матия с вдигнати над волана ръце, все едно че наистина не знаеше къде да ги сложи.

— Съвсем никак? Не си карал дори един път?

— На практика никога.

— Тогава сме загазили.

Аличе се надвеси над него. Матия погледна за миг правата й коса, която падаше вертикално към центъра на Земята. Под блузката, малко повдигната над корема, разпозна горния край на татуировката, която преди много време бе разглеждал отблизо.

— Толкова си слаба — каза, без да разсъждава, сякаш мислеше на глас.

Аличе рязко обърна глава, за да го погледне, но после се направи, че нищо не е станало.

— Не — повдигна рамене. — Не повече от обикновено.

Отдръпна се малко и посочи трите педала.

— И така. Съединител, спирачка и газ. Левият крак само за съединителя, десният за другите два.

Матия кимна, все още разсеян от близостта на тялото й и от невидимата миризма на шампоан, която оставяше след себе си.

— Скоростите ги знаеш, нали? Освен това са написани VK Първа, втора, трета. Струва ми се, че засега стига — продължи Аличе. — Когато сменяш, натискаш съединителя и после бавно го отпускаш. За да я подкараш, също — натискаш съединителя и после го отпускаш, като даваш малко газ. Готов ли си?

— А ако не съм? — отговори й Матия.

Помъчи се да се съсредоточи. Чувстваше се изнервен, като на изпит. С времето се бе убедил, че вече не може да прави нищо извън своята материя, математиката. Когато остаряваха, хората придобиваха увереност, докато той я губеше, сякаш неговата бе в ограничено количество.

Прецени разстоянието, което ги отделяше от струпаните в дъното пейки. Поне петдесетина метра. Дори и да потеглеше с много голяма скорост, щеше да има време да спре. Задържа твърде дълго ключа завъртян, като стържеше стартера. Отпусна внимателно съединителя, но не даде достатъчно газ и колата се задави и изгасна. Аличе се засмя.

— Почти. Малко по-рязко обаче.

Матия пое дълбоко въздух. После опита отново. Колата тръгна с подскок напред и Аличе му нареди: „Съединител и втора“. Матия смени скоростта и усили още. Продължиха направо и бяха почти на десетина

метра от стената на фабриката, когато той се реши да завърти волана. Направиха завой на сто и осемдесет градуса, и двамата се люшнаха на една страна и се върнаха на мястото, от което бяха тръгнали.

Аличе запляска с ръце.

— Видя ли? — каза.

Той отново зави. Повтори същата обиколка. Изглеждаше, че не знае какво да прави, освен да следва тази тясна и овална траектория, въпреки че имаше огромен площад на свое разположение.

— Продължи направо — каза му Аличе. — Отиди на улицата.

— Луда ли си?

— Хайде, няма никой. Освен това вече се научи.

Матия изправи волана. Усещаше, че ръцете му се изпотяват от контакта с пластмасовата материя и че адреналинът активира мускулите му, както не се беше случвало отдавна. За миг си помисли, че кара кола, цяла-целеничка, с всичките й бутала и смазани с масло механизми, и че Аличе е до него, съвсем близо до него, за да му казва какво да прави. Беше си представял това толкова често. Не съвсем същото в действителност, но този път реши да не обръща внимание на неточностите.

— Окей — каза.

Насочи колата към изхода на паркинга. Когато стигна до улицата, се наведе към предния прозорец и погледна от двете страни. Завъртя внимателно волана и нямаше какво друго да прави, освен да следва движението с цялото си тяло, като децата, когато се правят, че карат.

Излезе на улицата. Слънцето, вече ниско, грееше откъм гърба му и светеше в очите му, отразено от централното огледало. Стрелката на скоростомера показваше трийсет километра в час, колата вибрираше и издаваше топлия дъх на опитомено животно.

— Добре ли карам? — попита.

— Чудесно. Сега можеш да включиш на трета.

Пътят продължаваше още няколко стотици метри и Матия гледаше пред себе си. Аличе се възползва, за да го наблюдава спокойно от толкова близо. Не беше вече Матия от снимката. Кожата на лицето му не представляваше една-единствена тъкан, гладка и еластична. Сега първите бръчки, още много плитки, набраздяваха челото му. Беше се обръснал, но новата брада напираше отдолу по бузата му, като я покриваше с малки черни точици. Беше едър и някак стабилен, изглеждаше, че тялото му не оставя пролука, за да се навлезе в неговото пространство, както тя обичаше да прави толкова често като момиче. Или пък тя не се чувстваше вече в правото си да се държи така. Не беше в състояние да се държи така.

Опита се да потърси прилики с момичето от болницата, но сега, когато Матия беше тук, споменът се бе замъглил. Всички онези подробности, които й се струваше, че съвпадат, не бяха вече толкова ясни. Косите на момичето бяха може би по-светли. И не си спомняше за трапчинки отстрани на устата, нито за толкова гъсти във външния си край вежди. За първи път наистина се изплаши, че е сбъркала.

„Как ще му го обясня?“, запита се.

Матия се покашля. Може би му се беше сторило, че мълчанието е продължило твърде дълго, или бе забелязал, че Аличе го гледа. Тя отклони очи в друга посока, към хълма.