Шанхайска афера

Пиърсън Ридли

Помисли си дали да не остане и да поработи върху мъжа, за да изкопчи повече информация, но човекът не изглеждаше твърде склонен към приказки, а и Нокс не разполагаше с много време. Докато все още притискаше тялото му с коляно, Нокс хвана дясната му ръка, изви я рязко и дръпна, сякаш беше кълка на печена пуйка.

Костта изпука и опонентът му изкрещя от болка…

Грейс го чакаше в задното помещение на „Блис“, малък бар на улица „Джинксан“, декориран в стил 70-те години на двадесети

век. Помещението бе изпълнено с гъст цигарен дим, от стереоуредбата се лееше джаз, а сервитьорките бяха много млади и красиви. Табелката край вратата сочеше 22 места, но Нокс реши, че лица под тези години не се допускаха в заведението. В бара имаше още петима младежи, насядали около две малки маси, които се наслаждаваха на десертите и напитките си. Никой от тях не изглеждаше на повече от двадесет.

— Другия път — започна Грейс, щом Нокс се приближи към масата и седна срещу нея — ме остави аз да избера мястото за среща.

— Тук е тихо — каза той.

— Не мога да дишам.

— Освен това, ако излезеш от задната врата, попадаш точно на една скрита тясна уличка — каза той, обяснявайки избора си.

Сервитьорката донесе нейното питие и Нокс си поръча бира. Изглежда, Грейс беше поискала водка.

— Е? Какво открихме? — попита я той.

— Изглежда, лошо са те цапардосали отдясно — загрижено отбеляза тя.

— Добре съм. Кажи ми за апартамента.

Тя му подаде айфона си, на който допреди малко бе разглеждала снимките от стаята на Лу. Той й даде портфейла на монголеца и извади SIM картата от телефона му.

— Личната му карта е китайска — отбеляза Нокс. — Изглеждаше като монголец, но може би не е…

— Не успях да намеря никакви лекарства — каза тя. — Притеснително е. Нямаше и четка за зъби, нито пък лаптоп или зарядно за него, липсваше флашпамет или друго устройство за съхранение на информация. Нямаше нито счетоводни документи, нито папки… Нищо!

— Значи похитителите са ни изпреварили — отвърна Нокс, вдигайки поглед от екрана на айфона.

— Съквартирантът на Лу твърди обратното.

— Провери ли в дрехите му?

— Нямаше нищо. Майка ми очевидно е сгрешила.

— Майките никога не грешат — отвърна Нокс. Сетне допълни с надеждата тя да се усмихне: — Не и ако питаш тях самите.

— Изглежда, Едуард държи лекарствата в себе си.

— Възможно е. Но за какво му е да взема лаптопа, ако е излязъл на поръчка?

— В Китай притежаването на лаптоп е знак за престиж — отвърна Грейс. — Хората ги разнасят като ръчни чанти — допълни тя и посочи към другия край на бара, където двама млади китайци се бяха надвесили над отворени лаптопи.

— Аха — съгласи се Нокс, — не съм изненадан.

— Интонацията ти говори друго — усмихна се тя.

— Да не би вече да ме познаваш толкова добре?

— Достатъчно — отвърна тя и отпи от водката си. Отвори портфейла на монголеца и започна да изважда картите, които бяха вътре. Имаше карта за градския транспорт и китайска лична карта. „Ако е фалшива, много добре е направена“, помисли си тя.

— Звучеше като монголец — настоя Нокс. —

Аз също разгледах документите, но май ще излезе, че е бил китаец.

— Възможно е. Сигурно е влязъл в страната нелегално.

Нокс никога преди не беше чувал за хора, които искат да влязат нелегално в Китай.

— Беше професионално обучен в ръкопашен бой — продължи Нокс. — Владееше самбо. Ти владееш ли го?

— Да, разбира се — отвърна Грейс.

— Беше wai guo ren — изрече Нокс на китайски и се сети за онзи охранител, който му беше споменал, че в апартамента на Данър е влизал чужденец.

След като преполови бирата си, Нокс поръча по още едно питие и за двамата. Грейс не се възпротиви и на него това му хареса.

— Утре ще предам SIM картата на Дулич, но преди това се надявам тази вечер някой да се обади. Или пък ние можем да звъннем на някои от последно набраните номера — предложи той.

— Имай търпение.

— Моят човек в Американското консулство може да провери автентичността на личната карта. А и може той да е същият, който е взел лаптопа на Данър, и вероятно ще е склонен да сподели информация с нас.

— Ами мотоциклетът на Еди? — попита тя.

— Какво за него?

— И двамата — Еди и господин Данър — са били на мотоциклети, когато са ги отвлекли, нали така?

— Правилно — съгласи се Нокс.

— Е, какво се е случило с мотоциклетите им? Къде ли са сега?

— Ти си гениална! — възкликна Нокс, щом се сети за липсващия джипиес от апартамента на Данър.

Тя сведе поглед и посегна към второто питие, което им бе сервирано.

„Китайците явно имат проблем с приемането на комплименти“, помисли си Нокс.

— Тъй като полицията все още официално не е уведомена, че е било извършено отвличане — каза Грейс, — вероятно нито един от мотоциклетите не е бил прибран като доказателство.

— Госпожице Грейс, трябва да пиете по-често — усмихна се Нокс.

— Защо? — не разбра шегата му тя.

— Това беше друг комплимент.

— Приема се.

Нокс явно постигаше напредък. Той вдигна халбата си с бира и чашите им леко се докоснаха.

Една от сервитьорките мина покрай тях и погледът му се плъзна по нея.

— Знаеш ли какво означава изразът „гений със затруднения“? — попита я той.

— Опасявам се, че не.

— Това е човек, който има някакъв физически или психически недостатък, но затруднението му се разглежда по-скоро като нова възможност, а не като ограничение.

— Това е много хубаво — каза тя.

— Брат ми е такъв — добави Нокс. — Той е мой бизнес партньор.

Бирата явно започваше да заплита езика му. Грейс продължаваше да отпива малки глътки от водката си и да го наблюдава с любопитство.

— Просто ми се искаше да го знаеш — каза той, допивайки на един дъх бирата си.

Тя му отправи дълъг изучаващ поглед.

— Всъщност искам да прегледаш счетоводството ни — каза той.

— Тогава ще го направя — отвърна тя с усмивка.

— Ами Едуард Лу? — пробва я той. — Ти имаш ли някакви роднински връзки с него?