Шанхайска афера

Пиърсън Ридли

— Получи ли пратката ми? — попита Нокс.

— Да. Щях да ти се обадя, ако бяхме открили нещо. По дяволите с тези лаборатории!

— Имаше ли някакви части от тяло, изпратени заедно със съобщението за искане на откуп? — попита Нокс.

— Не. Но имаше видеозапис — доказателство, че са живи.

— Защо не съм го виждал? — поинтересува се Нокс.

— Пристигнал е в „Бертолд“ днес. И ние не сме го виждали.

— Трябва да го видя.

— Работим по въпроса.

— Току-що зърнах снимка на една отрязана ръка —

продължи Нокс. — Беше в Американското консулство. Гледката не беше никак приятна.

— Не е наша работа, доколкото знам, но ще прегледам нещата — отговори Дулич.

— Имаше и колежански пръстен — добави Нокс — с надпис „ДУО“.

— Ясно, записах си — отвърна Дулич.

— Знаеш ли, оказа се, че самолетът ти е бил регистриран на името на „Ръдърфорд Риск“ — продължи Нокс.

— Те имат разрешително за летене. И какво от това?

— Ами прецакал си ме…

— Грешката е моя — отвърна Дулич след кратко мълчание.

— Нали не си пуснал някого от хората си след мен, за да ме следи? — попита направо Нокс.

Последва друга пауза. Телефонът пропукваше леко всеки път щом сменяше предавателната клетка по време на разговора. Нокс се зачуди защо ли Дулич се забави толкова с отговора.

— Не — отговори накрая той.

— А да познаваш някакъв огромен китаец или монголец?

— Не, не познавам.

— Изпратил съм ти втора пратка — една SIM карта. Ще ми трябват разпечатки на последните три входящи и изходящи разговора — каза Нокс.

— Ще се опитаме, но нищо не ти обещавам — отвърна Дулич.

— Напоследък все такива отговори получавам.

— Оплачи се на доктора си — невъзмутимо отговори Дулич. — Е, запозна ли се с момичето?

— Да, страхотна е.

— Знам, че е против природата ти, но се опитай да й вярваш.

— Нещата са комплексни — отвърна Нокс. — В момента търсим записките му, а ако ги намерим, може би ще разберем кой стои зад всичко това. След това ще се опитаме да ги измъкнем.

— Недей да усложняваш нещата чак толкова — отговори Дулич.

— Т. Е. К. Това е Китай — мъдро отбеляза Нокс.

— Така ли? Не съм забелязал… — отговори Дулич, а Нокс се засмя.

— Момичето спомена някакви конкуренти. Ще проверим и тях.

— Звучи разумно.

— Но този монголец или какъвто и да е там — продължи Нокс, — той може да се окаже проблем. Имаше и още един тип, който се опитваше да стои под прикритие като уличен продавач на сувенири, със сигурност беше ченге. Но монголецът? Да не би в цялата работа да има и международна следа? Да не би той да е частен служител на някой от конкурентите?

— Ще прегледаме SIM картата и ще ти кажа какво сме открили.

— Нещо друго? — попита Нокс.

— Нещата са деликатни… Знаем какво правим — отвърна Дулич.

— Ще ни трябва повече информация, за да продължим.

— Виж ти, изненада! — иронизира го Дулич.

Подразнен, Нокс прекъсна разговора. Дулич разполагаше

с толкова много средства и източници на информация и въпреки това, изглежда, никой не знаеше нищо.

„Ситизън Чеуан“ се намираше само на няколко преки от сградата на „Ръдърфорд Риск“ и бе посещаван както от китайци, така и от чужденци, които идваха, за да се насладят на модерната градска атмосфера, съчетана с екзотични ветрила, окачени по тавана, и дългокраки сервитьорки в красиви униформи с панталон и сако от черна коприна. В ресторанта се носеше приятен аромат — комбинация от люти чушки, екзотични подправки и сусамово олио. А от всеки ъгъл се чуваше мандарински китайски, примесен с английски, френски и датски.

Нокс, който бе влязъл в ресторанта през задната врата, седна на масата за двама, на която вече го очакваше Грейс. Той разтвори проектите пред нея и прищипа краищата им с няколко димящи порцеланови купички с оризова каша, патладжани и подправено с джинджифил свинско.

— Била си проследена — предупреди я той.

— Да. Беше китаец, тридесетинагодишен, добре облечен, караше скутер.

— Точно тъй, същият е — потвърди Нокс, впечатлен, че тя знаеше за проследяването. — Със сигурност не е монголец.

— Беше хан — отвърна Грейс, назовавайки расата от китайци, които съставляваха повече от деветдесет процента от населението на страната.

— И ти си му позволила да те проследи? — учуди се Нокс.

— Разбира се. Така, щом се наложи да му се измъкна, той няма да бъде подготвен.

— Копирах и изпратих SIM картата — каза тихо той. — Шест пъти последователно е звъняно само на един номер.

— Това трябва да е „интелектуалецът“ — сети се тя.

— Значи китайците и американците не са толкова различни! — възхити се Нокс. — Виждам, че мислим еднакво.

— Ти искаше да наберем номера — напомни му тя.

— Естествено, но ако го направим, той няма да ни отговори повече. Телефонът ще бъде изхвърлен и така ще изгубим всякакви шансове да го проследим. Засега предпочитам да запазим тази възможност за по-късно — отвърна Нокс.

— Съгласна съм — кимна Грейс.

Нокс тъкмо щеше да изтъкне, че не е искал одобрението й, но тя го прекъсна:

— Има някои интересни следи за записките на Едуард — прошепна. — Виж какво открих в апартамента му… — Грейс му подаде връзка бележки.

Нокс ги разгледа.

— Фирма „Шерпа“? — отбеляза Нокс. — Какво е толкова странното? Половината град използва „Шерпа“.

Това беше фирма за готова храна, която предлагаше доставки по домовете. Само с едно обаждане всеки можеше да си поръча нещо от някой от десетките шанхайски ресторанти, които работеха с веригата за доставки.

— Не си ли обърнал внимание на снимките на искането за откупа? — попита го тя.

Нокс си спомни за разговора с Дулич в „Бан Лунг“. „Писмото! Искането за откуп“, сети се той.