Шестият
Шрифт:
— Двама — поправи я Шон. — Забравяш доведената му сестра.
— Прав си.
— Значи един ден той просто не се появил на работа. Шефът му в данъчното си държи езика зад зъбите. Никой не знае нищо. После той поел риска да се обади по телефона на приятелката си, на която признал, че новата му работа е „чувствителна“.
— От друга страна, се оказва, че Мърдок е в спецчастите за борба с тероризма — намръщено добави Мишел. — Следователно става въпрос за националната сигурност или за някакъв шпионаж.
— Искаш да кажеш, че зад тая работа се крие двойна или дори тройна постановка?
— Най-вероятно да.
— Значи смяташ, че този човек има нещо общо с шпионажа?
— Нищо чудно, особено при неговите способности.
— Не виждам какво друго може да им предложи, освен физическите си габарити — сви рамене Шон. — Но силно се съмнявам, че ЦРУ или другите шпионски централи поддържат баскетболни отбори. Значи отива да работи за шпионите, а после всичките тези неприятности се стоварват отгоре му. Новият му работодател трябва да има дойна крава.
— Нещата съвпадат. Само така могат да се обяснят всичките тези типове с черни костюми, сателитното проследяване и намесата на ФБР.
— Все пак бих искал да надникна в заключенията на патолога — въздъхна Шон.
— Да се надяваме, че в моргата ще бъдат по-любезни от онзи клоун в данъчното — направи гримаса Мишел. — От днес нататък трябва да съм готова за всякакви данъчни проверки.
30
Два часа по-късно Шон се сдоби със заключението на патолога и резултатите от криминологичните изследвания.
— Дано от всичко това да изскочи нещо — отбеляза Мишел.
— Не вярвам да е кой знае какво — поклати глава Шон. — Ако тук някъде е имало димящ пистолет, полицията отдавна да го е надушила. Според мен делото е наникъде не само защото Едгар Рой е заключен във федералната лудница.
— Със сигурност са повлияли и други фактори — кимна Мишел. — Нещастникът е бил обект на височайше внимание твърде дълго време.
— Което говори за силите, които са действали задкулисно.
— Да, плашещи сили.
— Дай да си вземем нещо за ядене и да видим какво има в това заключение.
Купиха си сандвичи и кафе. Шон разгърна папката и зачете, коментирайки детайлите с партньорката си.
— Никакви изненади. Труповете са били в различна фаза на разложение. Според патолога най-разложеният от тях е бил мъртъв почти от година. А най-пресният — от около два месеца.
— Това означава, че е убил шест души за по-малко от година.
— Имало е случаи и на по-активни серийни убийци. Освен това времето на заравяне горе-долу съвпада. Би могло да бъде и по-дълго. Ако телата са останали незаровени, по тях би трябвало да има ларви. Но дори да са били заровени, по тях пак могат да бъдат открити полезни неща, например
— Каква приятна тема по време на хранене — намръщи се Мишел и остави сандвича с риба тон в чинията си.
Шон прибра папката в куфарчето и огледа малкото заведение.
— Вдясно от теб някакъв тип с пуловер и джинсово яке прави отчаяни усилия да прилича на студент. Той е…
— Знам. Засякох го още преди десетина минути. Под якето си крие пистолет, а в ухото му има миниатюрна слушалка.
— ФБР?
— Вероятно. Какво ще правим?
— Ще действаме според наръчника. Преди всичко не трябва да усети, че сме го разкрили.
Мишел отново посегна към сандвича си.
— Веднага ми се върна апетитът — каза тя.
— Но едно друго нещо може да го прогони…
Сандвичът спря на сантиметър от устата й.
— Има нещо в заключението на патолога, което ме озадачава — подхвърли Шон.
— Изгарям от нетърпение да го чуя.
— Каква беше почвата в хамбара на Рой?
— Червеникава глина, разбира се. Това е Вирджиния. Защо питаш?
— В доклада е отбелязано, че по всички тела са открити следи от пръст, която е различна от тази в хамбара.
Сандвичът на Мишел отново се върна в чинията.
— Но това е възможно само ако…
— Извинете — обади се един глас до тях.
Двамата едновременно вдигнаха глави. Човекът с джинсовото яке стоеше на крачка от масата им.
— Какво има? — попита Шон, ядосан от факта, че не беше забелязал приближаването му.
— Бихте ли ме последвали навън?
— А защо да го правим? — попита Мишел, докато дясната й ръка се плъзгаше към пистолета на колана, а лявата се свиваше в юмрук.
— Да го направим цивилизовано — предупредително рече непознатият.
— Аз пък казвам изобщо да не го правим! — сопна се Мишел.
Мъжът бръкна под якето си и това беше първата му грешка.
Мишел рязко се завъртя и левият й крак се заби в слабините му. Той отлетя назад и блъсна съседната маса в стената.
Втората му грешка беше, че не се отказа. Преди да направи дори крачка, сабленият удар с левия крак го улучи в брадичката, вдигна го във въздуха и го стовари по гръб върху пожълтелия линолеум. Шон скочи на крака и смаяно се наведе над него.
Онемели от изненада, малцината останали клиенти — предимно възрастни хора, наблюдаваха развоя на събитията, без да помръднат от местата си.
— Малко недоразумение, нищо повече — успокоително им подхвърли Мишел. — Ей сега ще дойдат да го изнесат. А вие се хранете спокойно и не забравяйте да си поръчате десерт. — Тя посочи мъжа на пода. — Той плаща! — Замълча за миг, после се обърна към Шон и тихо подхвърли: — Давай да изчезваме от тук, преди да се е появил ударният отряд. Няма да можем да си допием кафето.