Шестият
Шрифт:
— Но той не каза нито дума! — възкликна младата адвокатка.
Шон погледна Мишел, която веднага разбра, че той не е съгласен с това мнение.
Напуснаха стаята за разпит и поеха по коридора. Насреща им се появи фигурата на Брандън Мърдок и Шон забави крачка.
— Бюрото май е открило офис в „Кътърс Рок“ — язвително подхвърли Мишел.
— Аз пък мисля, че напразно си губите времето да разговаряте с една стена — не й остана длъжен Мърдок и погледна към Меган. — Май трябва хубаво да си помислите с какви хора се сближавате. Това може да ви донесе сериозни неприятности.
— Аз съм адвокат на Едгар Рой, а с кого
— Засега сте негов адвокат.
— Това пък какво означава? — попита Шон.
— Нищо конкретно. Но нещата се променят.
— Хайде изплюй камъчето, Мърдок — подкани го той. — Тук си сред приятели. Какво му е толкова специалното на Рой? Защо толкова много си се загрижил за него?
— Заради шест трупа.
— Джефри Дамър беше обвинен за доста повече трупове, но тогава Бюрото не летеше с хеликоптери из цялата страна и не вдигаше пушилка.
— Всяко дело е едно отделно царство.
— Охо, май си станал и поет — иронично подхвърли Мишел.
— Желая ви ползотворен ден — каза Мърдок и се отдалечи.
Върнаха се в мотела. Меган се оттегли в стаята си, а Шон и Мишел седнаха на малката предна веранда.
— Забеляза ли нещо, когато споменах на Рой името на Кели Пол? — попита той.
— Не знаех, че си го споменал. Не чувах абсолютно нищо.
— Направих го нарочно, срещу евентуално подслушване. Но в замяна на това получих реакция. Съвсем незначителна, но достатъчна. Леко потрепване на главата и почти неуловимо разширение на зениците.
— Смяташ, че те е разбрал, така ли?
— Абсолютно. Но това не беше всичко. Същото се случи и когато му казах за Джуди Стивънс.
— Значи се преструва! Но защо? Може би, за да отърве процеса? Но до изправянето му пред съда има още много време, а той не може вечно да се прави на зомбиран!
— Не съм сигурен, че го прави, за да избегне процеса.
— А за какво друго?
— Ако си отговорим на този въпрос, вероятно ще си отговорим и на всички останали.
32
Едгар Рой седеше в обичайната си поза — изтегнат на железния, завинтен в пода стол. Дългите му крака бяха изпънати максимално напред, а очите му фиксираха една точка на тавана, намираща се на двайсет сантиметра от далечната стена и на дванайсет от страничната. Представяше си я като някакъв кръстопът и това му беше достатъчно, за да се чувства удобно.
Скритата в предпазна ниша камера регистрираше всички движения в малката бетонна килия. В стената беше вградено подслушвателно устройство, което би трябвало да записва всяка негова дума. Но от затварянето му тук той не беше отворил уста.
По-несъвършените умове вероятно не биха издържали на всичко това, особено за продължителен период от време. Но Рой притежаваше уникалното качество да потъва в собственото си съзнание. За него то беше много интересно място. Там се съхраняваха безброй спомени, загадки и подбрани размишления, които можеха да го забавляват вечно.
Напоследък се беше върнал към най-ранните си спомени, подредени в строга хронология. Първият от тях датираше от времето, когато беше едва на осемнайсет месеца. Майка му го плесна, защото беше затворил вратата на котарака. Помнеше точните й думи, помнеше мяукането на котарака Чарли зад вратата, помнеше и музиката от включеното радио. Помнеше и всичко останало — цветове, миризми,
Никога нищо не забравям.
С течение на времето той започна да свиква. Научи се да складира информацията в различни дискретни места на съзнанието си, които се отличаваха с неограничен обем и способността да изскачат на повърхността в мига, в който ги повика. Приличаха на съвременните USB флашки и ZIP устройства. Беше в състояние да ги включи в мига, в който се нуждаеше от тях, а после отново да ги изключи, без дори да се замисля.
Никога не се беше хвалил с тези специални умения. Разбира се, с течение на годините околните започнаха да го смятат за побъркан заради особения начин, по който работеше мозъкът му. И това го накара да крие таланта си, вместо да се хвали с него. И обратното, хората, които знаеха за дарбата му, смятаха, че би могъл да постигне много повече в живота.
Лесно беше да сложиш етикет на някого, стига да не си на негово място. Но никой не можеше да бъде на неговото място.
Камерата беше зад гърба му и това му позволяваше да мести погледа си по различни точки на тавана. В мига, в който го направи за пореден път, споменът от ранното детство се стопи. Забрави шляпването на майка си и мяукането на котарака.
На тяхно място се появи друг спомен. За сестра му. И за Джуди Стивънс. Единствените приятели, които беше имал.
Които не го бяха забравили. И вероятно действаха за освобождаването му там, навън. Доказателство за това бяха посещенията на Шон Кинг и Мишел Максуел, а също и на младата адвокатка Меган Райли. Официалният му защитник беше мъртъв. Секретарката му — също. Така му бяха казали. На практика Рой помнеше всяка тяхна дума. Помнеше как бяха облечени, помнеше движенията на телата им, помнеше всяка пауза и всеки опит за зрителен контакт. Високата жена беше скептична. Ниската — нервна и наивна. Мъжът изглеждаше солиден. Може би действително искаха да му помогнат. Но той отдавна се беше научил да не вярва на никого. Поне не напълно.
Умът му бавно се върна към онзи ужасен ден. Влезе в хамбара, подчинявайки се на внезапно хрумване. Миризмите от детството го връхлетяха от всички страни. Погледна нагоре към сеновала и веднага усети как го връхлитат нови спомени. Започна да обикаля хамбара. Пръстите му докоснаха стария трактор „Джон Диър“ в ъгъла, погледът му се спря на изгнилите гуми. После се премести към очуканата работна маса, около която бяха струпани кошове за овес. На стената над него бяха заковани няколко стари регистрационни табели на коли, които бяха колекционирали като деца.
После вниманието му беше привлечено от купчината пръст край задната стена на хамбара. Сеното беше събрано накуп, а пръстта изглеждаше рохка и току-що разкопана. Нямаше представа защо. Наведе се, взе буца пръст и я стисна между пръстите си. В ноздрите го удари сладникавата миризма на типичната за Вирджиния глинеста почва.
Взе опряната до стената лопата и я заби в рехавата пръст. Копа няколко минути, после захвърли лопатата и се втренчи в дупката. Дори гениалният му ум не беше в състояние да предвиди онова, което видя.