Шестият
Шрифт:
— Да, Мейсън? — попита Бънтинг и пръстите му неволно се стегнаха около лазерната показалка. Внезапно го обзе желанието да я насочи между очите на Куонтрел.
— Днес ти ни разказа много неща, Пит.
— Обикновено това е смисълът на подобни заседания — отвърна спокойно Бънтинг.
Куонтрел не обърна внимание на думите му и продължи:
— Но не ни каза как е възможно един-единствен анализатор да се справи с огромната лавина от информация, която ни залива. Вярно е, че досега постигаш някакви успехи, но…
— Не
— Някакви успехи — натъртено повтори Куонтрел. — Но реалността е друга. Използването само на един анализатор води до значителен и, бих казал, необратим срив в националната сигурност на тази страна.
— Не съм съгласен.
— Аз обаче съм съгласна.
Очите на всички се изместиха към Елън Фостър.
Бънтинг се втренчи в лицето на жената, която постепенно се беше превърнала в негов основен враг. Но тя беше ръководител на най-голямата федерална агенция за сигурност в Съединените щати и това го принуждаваше да се отнася почтително към нея.
— Госпожо министър?
— Как оценяваш представянето си днес, Питър?
Беше облечена с черна рокля, черен чорапогащник и черни обувки с високи токове. Бижута почти липсваха. Бънтинг за пръв път забеляза, че Елън Фостър всъщност е една много привлекателна жена. Хубава кожа, слаба и стройна фигура, но с извивки точно там, където ги харесват мъжете. Служебната й характеристика беше впечатляваща, а политическите й контакти — повече от отлични. По принцип, а може би и поради особеностите на характера си разведената шефка на МВС избягваше публичността, но от време на време снимката й се появяваше на някое публично социално събитие, най-често в компанията на високопоставени джентълмени.
Фостър притежаваше къща в един от най-престижните квартали на Вашингтон и вила в Нантъкет, където често се появяваше заедно с внушителната си охрана. Бившият й съпруг управляваше хедж фонд в Ню Йорк и беше натрупал огромно състояние, използвайки чужди пари. В същото време, благодарение на ловко боравене със законите, плащаше значително по-малки данъци от собствената си секретарка. След развода мисис Фостър беше получила половината от това състояние и можеше да се разпорежда с него както пожелае. По всичко личеше, че желанието й беше да управлява програмата за национална сигурност, а като допълнителна екстра — да превърне в ад живота на Питър Бънтинг.
— Останах с впечатлението, че всички около тази маса приемат доклада ми — подхвърли той и изгледа враждебно Куонтрел. — Е, почти всички…
— Шегуваш ли се, Питър? — хладно попита Фостър.
— Ако разполагате с конкретни примери за противното, аз съм готов да ги обсъдим.
— Какво има за обсъждане? Днешният ти анализ не струва и всички в тази зала го знаят. Може би, с изключение на теб.
Погледът на Бънтинг отново се плъзна по лицата на присъстващите. Никое от тях не
— Отговорих на всички въпроси, които ми поставихте, включително и на допълнителните — сдържано рече той. — Не получих овации, но и не пропуснах нищо.
Фостър леко се приведе напред.
— В молбата си за подновяване на договора искаш увеличение на бюджета от двайсет и три процента поради появата на допълнителни фактори — хладно каза тя.
Бънтинг стрелна с поглед Куонтрел, който клатеше глава и мляскаше с устни.
— Моите уважения, госпожо министър, но тук присъства и един от преките ми конкуренти в бизнеса. Информацията, която изнесохте току-що, би трябвало да е…
— О, аз съм сигурна, че можем да се доверим на професионализма на мистър Куонтрел — небрежно го прекъсна Фостър.
„Какъв професионализъм, понечи да отвърне Бънтинг. Ти отлично знаеш, че тоя тип е мошеник.“
Разбира се, нямаше как да го каже на глас. Изчака още секунда да се овладее и заяви:
— Всяко перо е обосновано. Моите служители се трудиха месеци наред, за да свият разходите до минимум. През цялото време сверяваха часовника си с този на държавните агенции и по тази причина няма никакви изненади.
— Ние във Вашингтон имаме репутацията на празен и надлежно подпечатан чек, но някои от нас все пак искат да видят за какво плащаме.
Макар и с трийсет сантиметра по-висок от Елън Фостър, Бънтинг изведнъж се почувства като джудже.
— Мисля, че поставих достатъчно обосновани предложения на масата — смотолеви той.
— Честно казано, аз ти дадох последен шанс, Питър — ледено го погледна Фостър. — Но ти го пропиля.
— Говорих с президента — бързо каза той и веднага съжали за думите си.
— Знам — стисна устни тя. — Но това не ти донесе нищо друго, освен кратка отсрочка.
Фостър огледа присъстващите.
— Господа, мисля, че заседанието приключи. Мистър Куонтрел, отбийте се в кабинета ми, ако обичате. Трябва да обсъдим някои важни неща.
След тези думи тя се насочи към вратата, следвана по петите от Куонтрел.
Няколко секунди по-късно Бънтинг остана сам, заковал невиждащ поглед във вече ненужната папка с доклада. Когато най-накрая излезе в коридора, никой от спрелите да побъбрят участници в съвещанието не го погледна. По всичко личеше, че Фостър добре си беше свършила работата.
Спря пред вратата на кабинета й и се въоръжи с търпение. Не след дълго Фостър излезе в компанията на Куонтрел.
— Може ли две думи, госпожо министър?
В очите й се появи лека изненада.
— Програмата ми е много натоварена.
— Моля ви, ще ви отнема само минута.
— Ще се видим по-късно, Елън — рече с широка усмивка Куонтрел и приятелски го потупа по рамото. — Горе главата, Пит. Винаги си добре дошъл обратно в „Мъркюри“. Доколкото съм осведомен, в момента имаме свободно място в Ай Ти отдела.