Школа за магии (Книга първа)

Болдаччи Дэвид

— Вече никога няма да видя тези места.

— Късметлийка — отбеляза Салерно.

— Тя харесва Русия — обади се Холис.

— Лесно е да се каже, когато си живял в прилично жилище и си пазарувал в дипломатически магазин — промърмори Салерно. — Опитайте се да поживеете като руснаците. Веднъж го направих, за да напиша една статия.

— Добре де — каза Лиза, — това всички го знаем. Но можеш да харесваш хората, без да харесваш системата.

— Хората правят системата. В КГБ работят руснаци.

— Говорите

като него — и тя посочи Холис.

— Дори не зная за какво разговаряте — каза Холис и прелисти една страница от вестника си.

— За какви руснаци става въпрос?

— Това ми харесва, Сам — разсмя се Салерно, след това погледна към Лиза. — Вижте, Лиза, бил съм кореспондент в половин дузина страни. Видях хубави и лоши неща навсякъде. Но това място е просто безнадеждно.

Лиза отчаяно въздъхна.

— Е, може би ще успеете да ги накарате да преразгледат статута ви на персона нон грата — добави Салерно. — Тук, в Съветския съюз, понякога реабилитират хората по причини, разбираеми само за съответните ведомства.

— Кои са тези съветски ведомства? — каза Холис.

Салерно отново се разсмя.

— Лиза, разбирам, че изпитвате смесени чувства. Но трябва да признаете, че в крайна сметка ви е станало по-леко. Нали? Това място — той посочи с палеца си към прозореца — е изпълнено с напрежение. Заразява ви с параноя. Но веднага щом го напуснете, започвате да дишате свободно. Виждал съм го по време на много полети — туристите и бизнесмените заминават оттук усмихнати и с олекнали сърца. Знаете ли, че пилотът съобщава, когато самолетът навлезе в немско въздушно пространство? Това не ви ли говори нещо?

Холис се прозя. Лиза отново взе списанието.

— Ще ви кажа какво още научих във връзка с Фишър — каза Салерно.

Нито Холис, нито Лиза отговориха.

— Разбрах от родителите му, че се е регистрирал в хотел „Россия“ — продължи Салерно, — така че предполагам, че наистина е стигнал до Москва. И знаете ли какво още? Открих и един английски турист, който си спомни, че е видял колата с американски регистрационен номер, паркирана пред „Россия“.

— И какво мислиш, че означава това, Майк? — попита Холис.

Лиза беше оставила списанието си.

— Не зная точно. Какво мислят хората от посолството?

— Как бих могъл да ти кажа? — отвърна Холис. — За пръв път чувам за всичко това.

— По дяволите, ти прекрасно знаеш, че Фишър е стигнал до „Россия“. Защото според фактите, приятелчета, той се е обадил оттам в посолството. И е говорил с теб, Лиза.

— Откъде знаеш? — попита Лиза.

— Изтича ви информация. Така че кажи ми как вашите хора ще подходят към този въпрос? Какво правят хората на Сет Алеви?

— Сет Алеви е аташе по политическите въпроси и няма нищо общо със случая Фишър — отговори Холис.

— Хайде стига, Сам.

За момент Холис се замисли. Не можеше да си представи как е изтекла

информацията за обаждането на Фишър в посолството. За това знаеха само той, Лиза, Алеви, Банкс и посланикът. Въпреки че бе възможно слушалката да е вдигнал пръв един от морските пехотинци.

— Ще обсъдим този въпрос, когато напуснем територията на СССР — каза Холис.

— Намираме се на американски самолет, който лети на двадесет фута височина й продължава да се изкачва — каза Салерно.

— Независимо от това ще почакаме до Франкфурт.

Джо донесе шампанско и всички си взеха по една чаша. Салерно вдигна своята и каза „Наздоровье!“. Те отпиха и Холис отбеляза:

— Имаш ужасен акцент.

— Така ли? Струва ми се, че ще го преживея.

— Къде си учил руски?

— В Берлин.

— Поискай си обратно парите, след като не можеш да кажеш правилно и най-обикновената наздравица.

— Сам, може ли да поговоря с теб насаме — каза Салерно. — Няма нищо общо със случая Фишър. Обещавам. — Той тръгна към две празни кресла.

— Лиза Роудс е официален представител на правителството на Съединените щати — каза Холис. — Тя има проверка за сигурност. Можеш да говориш и тук.

— Добре. Не исках да обидя никого — кимна Салерно. — Виж, научих нещо странно. Чух, че държите някакъв американец в посолството. Не знам дали този човек е шпионин или пък случайно забъркал се в някаква история в Москва, потърсил после убежище в посолството, или и двете заедно. Историята, която ми разказаха, беше много необикновена.

— Наистина звучи странно — съгласи се Холис.

— Ще ви преча ли, ако запуша? — попита Лиза и извади цигара от чантата си. — Майк, ти също пушиш. Запали си.

— Да — Салерно извади пакет „Марлборо“ от джоба си и си запали една. — Хайде, приятелчета. Помогнете ми да проумея този случай. Държите ли някого в посолството? Знам, че имате подземни килии. Съобщи ми го човек от обслужващия персонал. — Той си дръпна от цигарата. — Каза, че в килиите има поне един американец. А може би и двама.

Холис изпитателно изгледа Салерно. Чудеше се дали не се опитва да се добере до някаква информация за семейство Келъм или Додсън. Питаше се и откъде има той тези сведения. Салерно още не го знаеше, но като начало нямаше да отиде по-далеч от Франкфурт.

— Това е нелепо — каза Лиза на Салерно.

— Не, не е — отговори той. — Разбрах още, че човекът, когото държите в килията, се издирва от КГБ. Той явно е техен човек, или предател, или нещо подобно. Но те го търсят.

Холис забеляза, че пръстите, с които Салерно държеше цигарата си, непрекъснато се движеха по обичайния начин, който помага цигарата да стои изпъната и да не се огъва. Но това беше американска цигара и не се огъваше, поради което Холис стигна до убеждението, че Майк Салерно някога е пушил цигари, които се огъват.