Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Хайде, сър — каза Марченко. — Госпожица Роудс ви чака. Изглежда много обезпокоена за вас.
— Къде е тя? — извърна се Холис към ниския мъж.
— В колата. Моля, позволете ми пак да ви се представя. Аз съм г-н Марченко, главният представител на Интурист в Минск. Съветското външно министерство ми изпрати телеграма, с която ми нарежда да положа специални грижи за вас и госпожица Роудс. Бихте ли ме последвали?
— Нямаме нужда от никакви специални грижи. Ще останем тук, на летището.
— Не, полковник — Марченко
Погледът на Холис мина покрай двамата униформени гранични патрули и се спря на трима мъже с кафяви кожени палта в центъра на препълнената с хора чакалня, които го наблюдаваха с ръце в джобовете.
— Искам да ми доведете тук госпожица Роудс. Незабавно — каза той на Марченко, обърна се, отново набра телефонната централа за междуградски разговори и каза на руски: — Свържете ме с Москва — две, пет, две, нула, нула, едно, седем.
— Полковник, няма нужда да се обаждате. Ще закъснеем!
— За какво? — Холис чу бръмчене, пукот, множество далечни гласове и други звуци по телефонната линия.
— За вертолета, сър. Той ще ви закара обратно до Шереметиево. Има полет на Луфтханза за Франкфурт в три и петдесет и пет. Истината е, че този самолет на Пан Ам днес изобщо няма да излети. Елате.
Холис обмисли няколко начина за действие, но нито един от тях не му изглеждаше обещаващ.
— Ние не бързаме. Ще останем тук. Казах ви, че искам да ми доведете госпожица Роудс.
— Но ние нямаме избор. Имам нареждане от Москва.
— Вярвам ви. Въпросът е откъде е дошло нареждането: от външно министерство или от площад „Дзержински“.
— Не разбирам за какво говорите. Моля ви, елате до колата и попитайте госпожица Роудс какво би желала да се направи. Тя много се безпокои за вас.
Холис чу, че по линията един глас отговаря.
— Телефонна централа Москва.
— Искам да ме свържете с две, пет, две, нула, нула, едно, седем — каза Холис.
— Вероятно и вие се притеснявате за нея — добави Марченко.
— Кучи син, та…
— Не мога да ви свържа — обади се телефонистката.
Холис знаеше как да се справя с телефонистките, но когато от Московската телефонна централа ти отговарят, че не могат да те свържат, това би могло да означава всичко — от зает телефон до прекъсване на линията от КГБ. Можеше да се престори, че говори с О’Шей, ако монетата му не беше все още наполовина пъхната в процепа и щеше да бъде приета само ако връзката наистина се осъществи. Холис закачи слушалката.
— Интурист вече прати телеграма на посолството ви за промяната в часа на полета ви — каза Марченко.
— Моля ви, сър. Госпожица Роудс…
— Ето къде си. — Салерно неочаквано се появи на вратата. — Какво значи всичко това?
— Това е отговорът на въпроса ти за дипломатическия ни имунитет — каза Холис. — Още е в сила.
— Имате ли дипломатически паспорт? — попита Марченко
— Не, по дяволите. Аз работя, за да си изкарвам прехраната. — Той извади съветската прес карта от джоба си. — Журналист.
— Тогава ви моля да се върнете в чакалнята — отговори Марченко. — Вашият автобус също скоро ще потегли.
— Задръжте за малко — той се обърна към Холис. — Те казаха на Лиза, че я викаш. Какво става тук, по дяволите?
— Предложиха ни вертолет, който да ни откара до Шереметиево, за да хванем полета на Луфтханза до Франкфурт.
— Ама че сте късметлии. Значи, докато аз ям сланина със сос от гъби в „Спутник“, вие вече ще се приземявате във Франкфурт. В следващия си живот искам да съм дипломат.
— А какъв си бил в последния си живот?
— Руснак. — Салерно се разсмя и каза на Марченко. — Ей, няма ли някаква възможност да вземете и мен обратно за Шереметиево?
— Невъзможно.
— Нельзя — обърна се Салерно към Холис на руски.
— Това е всичко, което можеш да чуеш в тази страна. За всичко казват нельзя. Някой трябва да ги научи да произнасят „може“.
— Моля ви, полковник! — Марченко бе на границата на търпението си. — Спътничката ви чака.
— Смятам, че не можеш да откажеш тази чест, Сам — Салерно тръгна към телефоните. — Аз незабавно ще се обадя в посолството и ще им кажа, че Интурист ви е постлал червеното килимче, извинете за шегичката. Съмнявам се, че в това има нещо смешно, но посланикът ще вземе мерки да стегне тези хора тук, ако има нещо, което не е наред. Така че не се притеснявайте. Може би ще се видим във Франкфурт.
— Цигарата, Майкъл. Непрекъснато я изправяше с пръсти — каза Холис на руски. Салерно се усмихна, намигна му и отговори също на руски:
— Не казвай на никого и ще ти дължа една услуга. Скоро ще имаш нужда от това. — Той потупа Холис по рамото, обърна се и си тръгна.
Марченко тръгна към изхода на чакалнята. Холис мина през малкото фоайе, придружен от двамата гранични патрули на КГБ. Те излязоха през стъклената врата и Марченко отвори задната врата на чакащата ги волга.
Холис видя, че Лиза е на задната седалка.
— Лиза, слизай.
Преди тя да успее да отговори, шофьорът придвижи колата няколко метра по-напред, а Марченко затвори вратата.
— Полковник, правите всичко по-трудно, отколкото би могло да бъде — каза Марченко.
Холис откри, че двамата гранични патрули на КГБ са застанали плътно до него. Тримата мъже в кожени палта, които бе забелязал по-рано, стояха на няколко крачки встрани пред вратата на чакалнята. Помисли си, че ще се почувства по-добре, ако ги накара малко да се потрудят, но крайният резултат щеше да бъде някакво сбиване или хлороформна маска, последвани от белезници и мъчително главоболие. Той пристъпи към колата и Марченко с нелепа учтивост отново отвори вратата. Холис се качи и Лиза го прегърна.