Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Добре.
— Този път ти ме надмина, Сам.
— Суриков просто сам ми падна в ръцете, Сет. Знаеш го не по-зле от мен.
— Не се прави на скромен. И… нещо лично… свързано с Лиза. Всичко, което мога да кажа, е, че се радвам, че си ти, а не онзи пуяк от външното министерство.
Холис не отговори.
— Успех. Желая ви щастие и на двамата.
— Благодаря — Холис му подаде ръка. — Доволен съм, че ме разведе из страната.
— Пак ще се срещнем — Алеви стисна ръката му. — Вероятно на някое по-хубаво място.
Холис
— Няма значение къде ще бъде, Сет — каза Холис сам на себе си. Той имаше чувството, че за Алеви няма по-добро място от това. Истината бе, че на Сет Алеви тук му харесваше, или по-точно, той изпитваше нужда да бъде тук, да диша въздуха на Москва и да усеща миризмата на мъглата над Москва река. Нуждаеше се от присъствието на КГБ, които от своя страна по някакви перверзни причини му отговаряха с взаимност и също се нуждаеха от него — в противен случай отдавна щяха да са го екстрадирали или убили.
Вероятно за Лубянка Сет Алеви бе жива легенда и неговите качества подсилваха чувството за собствена значимост у враговете му. Но сега зловещият им танц със смъртта и съдбата наближаваше края си.
След това му хрумна, че имаше някакво несъответствие в това, което Сет Алеви му каза за Школата за магии. Ако трите хиляди руснаци се върнеха на Изток, а тристате американци заминеха на Запад и това бе достатъчно за изравняване на уравнението, то какво би било мястото на самия Сет Алеви в него? Отговор: никакво. Така че трябваше да се заеме отново с решението на задачата.
29.
Един мъж с дебело палто отвори външната врата на дипломатическата чакалня и погледна към Лиза и Холис.
— Пан Ам. Франкфурт. Последвайте ме, моля.
Холис и Лиза си сложиха палтата и взеха ръчния си багаж.
— Аз ще дойда с вас — приближи се към тях Бърт Милс.
— Няма нужда — отвърна Холис.
— Имам заповед.
Холис, Милс и Лиза минаха покрай граничаря с автомата и последваха руснака с палтото, който ги изведе навън по стълбите до малкия автобус, чакащ ги на пистата. Дребният сняг се сипеше като прах от забуленото с облаци небе, откъдето от време на време надникваше зимното слънце и обагряше в бледожълти оттенъци покритата със сняг писта. Те се качиха в автобуса, в който нямаше други пътници, и шофьорът потегли към рулевите пътеки, където се виждаше огромното туловище на един Боинг 747 със синьо-белите цветове на Пан Ам.
— Погледни го, погледни го! — каза Милс.
— Много добре изглежда, момчета — отговори Холис.
— Хайде да си сменим местата, Сам — предложи Милс.
— Мога ли да се прибера в посолството и да преспя с жена ти?
— Разбира се. Ще й телеграфирам от Франкфурт — разсмя се Милс.
— Свине — промърмори Лиза.
Когато се приближиха до самолета, Холис забеляза, че около него бяха разположени четирима граничари с автомати.
Автобусът спря до стълбичката на самолета и те
— Ще се повъртя малко наоколо — каза Милс. — Но смятам, че ще стигнете до вкъщи без проблеми. — Той се здрависа с Холис и продължи: — За мен беше голямо удоволствие да работя с истински професионалист. — Стисна и ръката на Лиза. — Приятно пътуване.
Холис и Лиза се качиха по стълбичката и горе ги посрещна усмихната жена, която заговори с носов глас:
— Здравейте, аз съм Джо, вашата стюардеса. Как сте тази сутрин?
Холис забеляза, че тя има тъмен загар, нещо, което отдавна не беше виждал.
— Добре сме, Джо — отвърна Холис. — А вие?
— Прекрасно. Заедно ли пътувате?
— Да — отговори Лиза.
Джо погледна в бордовия списък.
— Вие сте нашите пътници от дипломатическия корпус, нали?
— Точно така — отвърна Холис. — Затова си имахме отделен автобус и охрана.
Лиза го смушка в ребрата. Джо се усмихна.
— Местата ви се намират нагоре по витата стълба. Да ви помогна ли за чантите?
— Няма нужда — отговори Холис.
— Колко време сте прекарали тук?
— Около две години — отговори Лиза.
— Боже мой! Обзалагам се, че сте щастливи, че се прибирате вкъщи.
— Да.
— Е, аз пък се радвам, че мога да ви помогна да се доберете до дома.
Холис осъзна, че доста отдавна не е бил обслужван с усмивка, и това леко го подразни.
— И аз се радвам — каза той.
— Разположете се удобно. Веднага щом пристигнат рейсовете с другите пътници, ще се кача при вас.
Холис тръгна напред по витата стълба към клипер класата, която се намираше под купола на Боинг 747. Те окачиха палтата и подредиха чантите си в едно гардеробче, после се настаниха в две от предните кресла. Срещу тях имаше още две кресла, обърнати с лице назад.
Куполовидната кабина изглеждаше мистериозно тиха и Холис изпита мимолетното чувство, че този Боинг 747 е някаква фалшификация, а Джо е възпитаничка на Школата за магии. Той се засмя.
— Какво смешно има?
— Струва ми се, че в крайна сметка това място се оказа по-силно от мен — каза той, взимайки ръката й.
— Е, поне го разбра в подходящия момент.
Вратата на пилотската кабина се отвори и в помещението влезе мъж в синя униформа.
— Здравейте. Аз съм Ед Джонсън, капитанът на самолета. Полковник Холис и госпожица Лиза Роудс?
— Точно така.
Джонсън огледа празната каюта, след това се наведе към тях, като се облегна на дръжките на креслата.
— Получих телеграма от посолството ни в Бон, в която ми съобщават, че сте се забъркали в някаква историйка тук.
Холис кимна.
— Съветват екипажа да внимава за това, което става наоколо. Не знам нищо повече от прочетеното във вестниците.
— Това е горе-долу всичко.
— Вие от военновъздушните сили ли сте, полковник?
— Точно така.
— На какво сте летели?