Школа за магии (Книга първа)

Болдаччи Дэвид

— О, полковник Холис. Вече бяхме започнали да се притесняваме. Ние… — изправи се Лиза Роудс, като го видя.

— Някакви новини от Бил Бренън?

— Той е тук. В лазарета е. Не зная подробности. Какво се е случило с лицето ви?

— Спънах се и паднах. Сет Алеви върна ли се вече?

— Да. Чака ви в обезопасената стая на шестия етаж.

Холис тръгна към вратата.

— Може ли да дойда и аз?

Той я погледна.

— Сет Алеви каза, че може, ако вие нямате нищо против.

— Така ли? Елате тогава.

По пътя за асансьора

и двамата мълчаха. Качиха се заедно.

— Ръцете ви са в кръв.

— Зная.

Тя сви рамене.

— Бил Бренън приятел ли ви е?

— Не. Защо?

— Това бе първото нещо, за което попитахте.

— Отговарях за него.

— Това ми харесва.

Той я погледна. Асансьорът спря на шестия етаж и те тръгнаха по коридора към една по-вътрешна стая. Холис натисна някакъв звънец. Вратата се отвори и се показа Сет Алеви.

— Влезте, моля — той им посочи кръгла дъбова маса, около която имаше десетина стола с хромирани рамки и кожени седалки.

Лиза Роудс огледа затъмнената стая. Знаеше, че посолството има няколко обезопасени стаи, но за пръв път влизаше в тази на шестия етаж. И тя като другите бе вътрешна и се осветяваше индиректно от разположени в специални ниши в стените осветителни тела. На масата пред всяко място имаше индивидуална настолна лампа. На пода бе постлан дебел килим в кралско синьо, а стените и вратата бяха тапицирани в бежово. Таванът й бе покрит с черен дунапрен за звукова изолация. Стаята бе съвсем непроницаема за тайни подслушвателни устройства, резонатори и радиомикрофони и се претърсваше два-три пъти на ден. Бе дочула, че се ползва предимно от разузнаването. Явно добре се грижеха за себе си — в единия ъгъл имаше барче с различни напитки, а зад барплота — ниша с мивка и хладилник.

— Нещо за пиене? — обърна се Алеви към Лиза.

— Не, благодаря. Дежурството ми все още не е изтекло.

— Добре. Тогава едно кафе.

— За мен водка. Чиста — каза Холис.

Алеви наля кафе без мляко на Лиза и изстудена водка за Холис.

Холис задържа погледа си върху Сет Алеви. Беше четирийсетгодишен — малко по-млад от него самия. Носеше добре ушит вълнен костюм с жилетка и плетена зелена вратовръзка. Бе доста висок и слаб и му напомняше на Линкълн, но без брада, и бе малко по-красив от него. Някога е бил женен, но тук никой не знаеше подробности.

— Как беше тържеството? — запита Холис.

— Добре. Имаше много дисиденти. И хубава храна. Ханука е весел празник. Трябваше да дойдеш.

— Тогава кой щеше да препуска през Москва?

— Сигурен съм — отговори Алеви хладно, — че моите хора щяха да се справят с това. Холис не чу Алеви да казва „по-добре“, но знаеше, че то остана недоизказано.

— Момчето искаше да говори със съветника по защита правата на човека — започна да обяснява той.

— Убеден съм, че едва ли би могъл да различи такъв съветник от някой полузащитник. Аз самият не бих могъл да го направя. Сам, ако друг път се случи нещо подобно, моля те, обади ми се или звънни на някой от моя отдел.

Сет Алеви бе

роден във Финландия, евреин, дипломат от Принстън. В момент на откровение бе признал на Холис, че мрази Съветите и че работи в ЦРУ, за да „допринесе колкото се може повече за унищожаването на режима“. Назначаването му там не било трудно: основните му специалности — руска култура и руски език — привлекли вниманието на ЦРУ, а той много добре знаел от самото начало, че ще стане точно така.

Алеви също си наля водка.

Холис сложи кутийката с хайвера на масата. Алеви я огледа:

— Добро качество.

Алеви и Лиза извадиха бисквити, масло и сметана. Холис отвори хайвера с ножа си.

— Ядосаха ли те, полковник? — каза Алеви, след като изгледа Холис.

— Щях да питам дали имат червен, но не мога да понасям думата красная — обърна се Холис към Лиза, която си мажеше бисквита с хайвер.

Лиза се засмя.

— Мислех, че съм единствената.

Погледът на Алеви се местеше ту към единия, ту към другия.

— Ядосаха ли те? — попита отново той. Холис впери очи в Алеви.

— Много добре знаеш какво се случи.

— Ако се бяха развихрили, моите хора веднага щяха да се появят на хоризонта. Бяхме ти осигурили гръб. Казаха ми, че си успял да обуздаеш гнева си — отговори Алеви.

— Как е Бренън?

— Не му провървя като на теб. Ченгетата го настигнали и държали на дъжда половин час, после просто му връчили фиш за глоба и си тръгнали. Но преди да успее да се качи в колата си, се появила банда хулигани. Пребили го с железни тръби, ограбили го и му смачкали автомобила. Когато ти трябва, никога няма пукнато ченге. — Алеви спря за малко, после продължи: — Вместо да отиде направо в някоя болница, се върнал тук. Пак му счупили носа, но според него и той не им останал длъжен. Доктор Лоугън каза, че ще се оправи, но е добре да си иде у дома, за да се погрижат за него както трябва.

Холис кимна. Още една точка в полза на КГБ тази вечер, помисли той.

Лиза мажеше бисквити със сметана. Алеви си взе от хайвера.

— Откъде се сдоби с това? Колко даде?

— От Москворецкия мост. Четирийсет бройки.

— Аз щях да се спазаря по-добре. Чул ли си някога как се пазари евреин с руснак? Както и да е, това може би е част от разказа ти. Ако ти се говори, готови сме да слушаме.

Холис хвърли бърз поглед към Лиза.

— Всичко е наред. Преди няколко месеца изисках обстойна проверка на госпожица Роудс — успокои го Алеви.

— Защо?

— Такива са правилата. Ние бяхме гаджета.

Холис си наля още една водка.

— Необходимо ли е да знае и тя?

— Нека аз да мисля за това.

Холис замълча, после кимна.

— Окей. Започвам от самото начало. Седях в кабинета си и пишех доклада, за който ме бе помолил. Телефонът иззвъня. Беше госпожица Роудс.

И Холис подробно разказа всичко случило се тази вечер, с изключение на това, което му каза французойката. Половин час по-късно си наля чаша минерална вода и завърши: