Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Така че, когато се приближих към посолството, очаквах да ме пресрещнат. Приятели, имам предвид. Но явно ти си решил, че за мен ще бъде добре да се опозная по-отблизо с комитета.
— Ти имаш дипломатически имунитет — отговори сухо Алеви.
— Да, Сет, но КГБ има други разбирания за дипломатическия имунитет.
— Е, вече си тук и малко йод ще почисти добре раните ти. Ще ти платя дори химическото чистене.
Холис понечи да каже нещо, но Лиза го прекъсна:
— Полковник, какво мислите, се е случило с Грегъри Фишър?
—
Известно време всички мълчаха, после Алеви каза:
— Между другото, Сам, никой за нищо не те обвинява. Ти действа по възможно най-бързия начин. Това си е техният град.
Холис не отговори нищо. Алеви смени темата:
— Интересувам се от мъжа в стая седемстотин четирийсет и пет.
— И аз — каза Холис.
— Сигурен ли си, че е американец?
Холис помисли малко, преди да отговори.
— Да. Чак до лосиона за след бръснене „Mennen“.
— Но — разсъждаваше Алеви — той би могъл да бъде американец, подкупен да работи за КГБ.
— Би могъл. Но може и Фишър да е сгрешил номера на стаята си.
Алеви се изправи и натисна някакво копче в аудиоуредбата в ъгъла. Разнесе се гласът на Грегъри Фишър и те отново прослушаха целия разговор.
— Мисля, че не е сгрешил номера на стаята си — отбеляза Лиза.
Сет Алеви запали цигара и закрачи насам-натам замислен. Най-сетне каза:
— Е, аз ще се заема с това. — Обърна се към Лиза: — Ти, разбира се, не трябва да разговаряш за случилото се с никого. — После каза на Холис: — Искам доклад от теб, за да го представя на Лангли. Приготви и едно копие за твоя отдел в Пентагона.
— Добре — Холис се изправи.
Алеви продължи:
— Трябва все пак да се каже нещо и на посланика, след като има изпотрошена кола и един човек в лазарета. Аз ще го направя естествено. — Той отново се обърна към Холис: — Сам, във всичко това не виждам нещо, което да е за военното разузнаване.
— Да. — Алеви задържа погледа си върху Холис.
— Може би смяташ, че историята с майор Додсън те засяга, защото майор Додсън, ако наистина има такъв, е военнопленник, и така нататък, и така нататък. Но ще те информирам, ако има нужда от теб.
Холис тръгна към вратата.
— Благодаря, господин Алеви.
— А аз искам да разбера каква е тази Школа за магии на госпожа Иванова. И къде е майор Додсън? Дали все още е на свобода? Можем ли да му помогнем? Можем ли да помогнем и на Грег Фишър? — попита Лиза.
Алеви погледна часовника си.
— Вече е много късно, а трябва да изпратя някои съобщения. Благодаря ти и лека нощ, Сам. Лиза, остани за малко.
Холис отвори вратата.
— Искаш ли си хайвера? — викна след него Алеви.
— Пъхни си го някъде на сигурно място, Сет, дето няма да го пече слънце — каза Холис и излезе.
Докато чакаше асансьора, при него дойде и Лиза. Асансьорът пристигна и двамата слязоха на приземния етаж в пълно мълчание. Излязоха в задния
— Апартаментът ми е наляво — обади се Лиза.
— Моят е надясно.
— Ще ме изпратите ли?
Тръгнаха наляво по алеята, обградена от скоро засадени дървета — руски брези с голи клонки. Отдясно бе четириъгълният вътрешен двор, заграден от трите страни от жилищата на резиденцията и охраната. На четвъртата страна бе административната сграда. Тревата бе отъпкана от импровизираните срещи по волейбол и баскетбол, имаше и отпечатъци, макар и по-слаби, от футболния сезон. Понякога в двора играеха децата на служителите и Холис видя няколко играчки сред мократа трева. Първият сняг щеше да донесе снежни човеци и закачки със снежни топки, през пролетта щяха да се пускат хвърчила, а после идваше ред на слънчевите бани. Това мъничко празно пространство — само около три акра, бе нещо като селски мегдан — едно малко кътче от Америка, която им липсваше и която всички те най-после се бяха научили да обичат.
Лиза проследи погледа му.
— Ще правим плашило тук веднага щом съберем необходимия реквизит. Един от Консулския отдел видял тикви на пазара на проспект „Мир“. Е, нещо подобно на тикви. Можете ли да издълбаете с вашето ножче фенер от тиква?
— Точно затова го нося със себе си — отговори Холис.
— В случай че видите тиква на пазара ли? Съмнявам се.
Продължаваха да вървят.
— Мисля, че не ми допада много да живея и да работя на едно и също място, искам да кажа — в един двор. Прилича ми на крепост… или по-скоро на затвор — каза Лиза.
— Така за всички е по-добре.
— Така ли? Старата сграда поне имаше някакъв чар и бе точно на улица „Чайковски“, недалеч от представителството на „Америкън Експрес“. — Тя се усмихна.
— И всички живеехме в оная очарователно мрачна постройка отстрани на улица „Горки“. В панела на банята ми имаше процеп — цели петнайсет сантиметра — и аз виждах всичко в банята на долния етаж.
— Себе си ли виждахте?
Тя се засмя. Продължиха, без да говорят, после Лиза каза:
— Но сигурно така е по-добре. Имаме си тоя двор тук. Доколкото зная, вие сте свикнали да живеете по този начин, нали сте били в различни бази на военновъздушните сили.
— Понякога да. Зависи от назначението.
— Ето я моята килийка — Лиза спря. — В действителност са доста симпатични, само че са малко еднообразни.
— Осем милиона московчани биха предпочели да разменят местата си с вас.
— О, зная. Просто започвам да вдигам кабинна треска.
— Вземете си отпуск.
— През януари. Има едно място, наречено Джъмбо Бей — малък остров близо до брега на Антигуа. Много уединено и много самотно. Може да се скрия там.
Стояха в студената мъгла и на слабата светлина той откри, че лицето и косата й са мокри. Забеляза и това, че тя е с около двайсет години по-млада от него.