Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Джин с тоник — „Гордън“ и швепс. И с парченце лимон този път, спасибо.
— Тук няма лимони от времето на революцията — обърна се Холис към мъжа.
— Що за място е това, а, янки? — засмя се англичанинът.
— По-различно.
— Ужасно сте прав. На почивка ли?
— По работа.
— И аз. — Питието му пристигна без лимон и барманът му поиска три лири. Холис се отдалечи от бара, а англичанинът го последва.
— Нямат и сервитьорки от революцията насам. Човек трябва сам да си взима пиенето, а те си изчисляват курса както им хрумне. Три
— Следващия път пробвайте да им дадете три лирети. Мъжът се засмя.
— Не са чак такива глупаци. Казвам се Уилсън.
— А аз Ричардсън — отговори Холис. Те се чукнаха.
— Наздраве!
— Стори ми се, че говорите на руски, а? „Спасибо“ и „пожалуйста“. Кое какво е? — попита Уилсън.
— „Спасибо“ е благодаря, а „пожалуйста“ — моля.
— О, винаги се обърквам. Какво направихте, че барманът ви обърна внимание?
— Казах „комитет“.
— Комитет?
— Точно така. Това винаги привлича вниманието тук. Отдавна ли сте в бара?
— Вероятно от час. Защо?
— Търся един мой приятел. Американец, около двайсетгодишен, с дънки и шуба.
— Искате да кажете яке?
— Да, яке.
— Струва ми се, че го мярнах. В тая окаяна страна никой не се облича прилично. Проклетите червени комуняги унищожиха всичко. Нямат и обноски, нито пък стил.
Разбирате какво искам да кажа, нали? Естествено не ги обвинявам, че не носят кожени якета, след като никой не се облича по този начин.
— Забелязахте ли дали разговаря с някого?
Уилсън се огледа.
— Видях го да седи някъде там… Да, разговаря.
— С кого?
— А, сега си спомням. Виждате ли оная добре облечена двойка? Мисля, че са „жабари“. При тях имаше някакъв младеж. Може да е бил вашият човек. Беше си дръпнал малко повечко и двама служители на хотела го изведоха. Момчето бе малко… войнствено — мисля, че вие така му казвате. Измъкнаха го набързо навън. Не смятам, че имат успехи в тая насока — половината народ в проклетата им страна е непрекъснато пиян. Навярно са го отвели в стаята му.
— Кога стана това?
— Преди около петнайсет-двайсет минути.
— Благодаря. — Холис мина покрай масите и седна на фотьойла срещу мъжа и жената. — Свободно ли е?
Мъжът измънка някакъв отговор.
— Говорите ли английски? — попита Холис.
Мъжът поклати глава.
— А вие, madame?
— Малко — погледна го тя.
Холис се наведе през масата и заговори тихо и ясно:
— Търся един приятел — американец, младо момче. Казаха ми, че преди малко е седял при вас.
Преди да отговори, жената стрелна с очи мъжа до нея.
— Да. — После продължи на доста добър английски. — Беше му зле. Заведоха го в стаята му.
— Каза ли ви как се казва?
— Да.
— Фишър ли?
— Да.
— Как изглеждаше… Разтревожен? Притеснен?
Жената не отговори, но кимна едва забележимо.
— Каза ли ви защо?
Мъжът се изправи и се обърна към жената:
— Allons*!
[* Да тръгваме! (фр.). — Б.р.]
Тя
— Не. Но каза, че могат да дойдат да го отведат. Той знаеше. Мисля, че в питието му бяха сложили… как се казва…?
— Опиат.
— Да. Съпругът ми иска да си тръгваме. Не зная нищо повече. Съжалявам. — Тя се изправи.
Холис също стана.
— Разбирате ли, мадам, това е въпрос, засягащ тукашните власти. Те знаят, че сте разговаряли с него, и ще бъдат любопитни да научат какво ви е казал. Може би сте в опасност, разбирате ли?
— Да.
Французинът се отдалечи нетърпеливо. Жената се поколеба за момент и Холис я погледна право в очите.
— Има ли още нещо?
Очите й срещнаха неговите.
— Вие аташето ли сте?
— Да.
— Той каза, че ще дойдете. Помоли да ви предам някои неща, които не успял да ви съобщи по телефона. — Жената се замисли малко, после изрече на един дъх: — Додсън му казал, че става въпрос за бивша школа на военновъздушните сили. Сега е школа на КГБ. Там имало близо 300 американци.
— Триста? Той ви каза триста?
Тя кимна.
Холис сграбчи жената за ръка.
— Какво друго ви каза Фишър?
— Нищо. Стана му зле… Те дойдоха. Някакъв руснак ни заговори на английски. Попита какво ни е казал младежът. Мъжът ми му отговори на френски, че не говорим английски и не разбираме нито неговите думи, нито тези на момчето.
— Руснакът повярва ли на съпруга ви?
— Мисля, че да.
Холис пусна ръката й.
— Тогава може би сте в безопасност. Но за всеки случай се свържете с вашето посолство. Още тази вечер. Лично. Не по телефона. След това незабавно напуснете страната.
— Разбирам.
— Добре. Благодаря ви, мадам.
Тя се усмихна съвсем леко.
— Момчето взе две копейки от мен… Стори ми се симпатичен… а сега… сега той е… мъртъв?
Холис не отговори.
— В кои времена живеем?… — поклати глава тя и си тръгна.
Холис допи уискито и излезе в коридора. Отиде в южното крило на хотела и взе асансьора надолу към кино „Заря“, където филмът тъкмо бе свършил. Смеси се с тълпата и излезе през изхода към Москва река. Вървеше след група хора, които слязоха по стълбите към един подлез под крайбрежната улица.
Холис премина дългия облицован тунел, заслушан в отекващите наоколо стъпки. Няколко руснаци го поглеждаха с любопитство. Спомни си случка отпреди две години, когато дойде за пръв път в Русия. Веднъж му се наложи да мине през този подлез нощем и с голямо учудване установи, че на земята нямаше никакво боклуче, а по стените липсваха драсканици. Нещо повече — московчани се движеха без сянка от страх. Той все още бе впечатлен от този факт, но двете години престой тук разшириха доста представите му. Улиците и подлезите наистина бяха безупречно чисти, за разлика от всичко останало. Хората не се страхуваха от улична престъпност, но не защото такава не съществуваше, а защото за нея не се съобщаваше никъде. Това бе общество, което просперираше благодарение на добрите новини, повечето от които бяха измислени.