Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Можете ли да ме измъкнете?
Холис не бе упълномощен да каже да, но бе назряло времето за форсиране на нещата.
— Мога, но ако разполагате с цената на билета.
— Половината сега, половината на Запад.
— Разбирам.
— Опасно ли е? Имам предвид, да ни измъкнете от тук?
— Разбира се.
— Не се притеснявам за себе си.
Холис вече знаеше това.
— Внучка ли ви е?
Лицето на Суриков се изкриви, той отвори уста, но не пророни нито звук.
— Опасно е — продължи небрежно
— Тя е вярваща — отвърна Суриков и всмукна от цигарата си. — Той погледна към Холис, но отклони очи. — Видяхте ли ни?
— Да.
— Тогава знаете защо искам да избягам.
— Предполагам.
Суриков загледа глупаво увития във вестника шаран, който държеше в ръцете си, и заговори, но не на Холис.
— Проклинам деня, в който намерих Бога. Оттогава нататък животът ми се превърна в ад.
Холис не знаеше какво да отговори на това, но го разбираше.
— Да, внучка ми е — продължи Суриков. — Наташа. Единствена дъщеря на единствената ми дъщеря. Тя е светлината на моя живот, Холис.
— Хубаво момиче. Говори ли английски?
— Да.
— Ще се оправи. Ще се омъжи за някой богат американец или англичанин и ще живее щастливо до края на дните си. Вярвате ли в това?
— Бих искал. За нещастие тя желае да стане монахиня.
— Така ли? Ами тогава ще направи каквото иска, генерале. Точно за това става въпрос там.
— Ами аз?
— Ще ви намерим някакво занимание.
— Да. — Суриков махна напосоки към редицата гробове.
Небето беше притъмняло още повече и от облаците се отрониха няколко капки дъжд, които опръскаха надгробните плочи и мокрите листа. Излезе вятър и брезите и самодивските дървета се залюляха.
Холис мина покрай Суриков и се спря да разгледа следващия надгробен паметник.
— Бородино, генерале.
Суриков заговори:
— Някога, на няколко километра на север от Бородино, се намираше училище на военновъздушните сили на Червената армия. Преподаваше се теоретичен курс по американска бойна тактика, стратегия и въоръжения. — Суриков замълча, за да придаде по-голяма тежест на казаното, и продължи: — Преподавателите бяха американци. — Той хвърли поглед към Холис. — Това е една невероятна история и трябва да слушате много внимателно.
Холис въздъхна дълбоко. Една от молитвите, които си бе позволил да отправи в църквата, бе Суриков да потвърди онова, което той и Алеви само предполагаха.
— Това ли е първата половина от тайната? — попита Холис рязко. — Всичко това ми е известно.
— Какво…? — Суриков извърна глава към Холис.
— Не можете да стигнете до Лондон срещу тази цена. Съжалявам. — Холис си тръгна. Вървеше като човек, който се отказва от несполучлива сделка, или като неверен любовник, с надеждата, че нещата със сделката или с любовника ще се оправят с всяка следваща
— Не можете… — Суриков го настигна. — Но как…
— Бях около Бородино. Затова ме изритват оттук. Знам, че там има американци. Съжалявам. Смятах, че знаете повече…
— Но аз знам!
Холис спря и се извърна към Суриков, който продължаваше да държи шарана в ръце.
— Какво ще ми предложите в Лондон? Каква е втората половина от тайната?
— Школата… — Суриков облиза пресъхналите си устни. — Знаете ли, че там вече не обучават пилоти…
— Да. Зная, че обучават хора от КГБ, за да се превърнат в американци. Но вие как узнахте за това?
— Аз… аз им осигурявам курсантите. Те всъщност не са точно хора на КГБ. В КГБ не вярват на собствените си методи за подбор на персонала. Има много странни личности, които желаят да влязат в КГБ, и те са наясно с това. КГБ иска там да отидат честни руски патриоти. Хора, които са пожелали доброволно да станат пилоти в съветските военновъздушни сили. Хора, които, както предполагам, биха могли да имат нещо общо с американските си инструктори.
— Както е било, докато училището е обучавало само пилоти — кимна Холис.
— Такова е поне моето мнение. Доколкото зная, по-рано нашите пилоти са проявявали повече интерес към Америка, отколкото към изучаването на бойната тактика на американците. Политкомисарят на училището бил твърде ядосан и обезпокоен от създалото се положение и докладвал за поведението на някои пилоти в КГБ. И тогава на КГБ им хрумнала тази блестяща идея. В крайна сметка те прехвърлили училището при себе си. Американските пленници не били уведомени официално за това, но постепенно характерът на обучението в училището се променял — от бойната тактика към това, което е сега. Разузнаваческа школа.
— А доколко сте свързан с тази школа сега, генерале?
— Нямам директна връзка, но личният състав на военновъздушните сили обработва досиетата на кандидатите за това училище, тъй като всички те са оттам. Така че аз… — Суриков замълча. — Но има още. Още много. Това добра цена ли е за вас, полковник, за да ме измъкнете оттук?
— Може би. Но вие сам знаете, генерале, че ние нямаме нужда от повече информация за тази школа. Знаем достатъчно, за да предизвикаме международен скандал. — Той погледна към Суриков. — Досещате се какво още ми трябва.
Суриков не отговори.
— Имената — каза Холис. — Имената на съветските агенти, които са вече в Америка. Предполагам, че имате някакъв списък, в противен случай нямаше да преговаряте с мен. Имената. Това е вашият билет за Запада, генерале.
— Но… ако ви го дам… как мога да бъда сигурен, че няма да изоставите мен и внучката ми? Няма да имам какво повече да ви дам за прехвърлянето ми, ако ви предам списъка с имената още тук.
— Трябва просто да ми вярвате.
— Не мога.