Школа за магии (Книга първа)

Болдаччи Дэвид

— Сега минаваме покрай нашия патрул — каза Бети Ешмън.

Когато наближиха до тротоара, един от милиционерите изскочи от будката, застана пред колата и вдигна ръка. Бети Ешмън натисна клаксона и педала за газта. Милиционерът подскочи назад и изкрещя:

— Пизда!

Пати Уайт се засмя.

— Досега не бях виждала съветски гражданин да се движи толкова бързо.

— Имаме ли си опашка? — попита Холис.

Двете жени отпред погледнаха в страничните огледала и казаха, че не виждат никакви коли зад тях.

Бети Ешмън зави по крайбрежното

шосе, стъпи здраво на газта и скоро излезе на почти пустия път, обгръщащ северния бряг на Москва река. Това не бе най-прекият път до британското посолство, което се намираше на крайбрежната улица „Морис Торез“, точно срещу Кремъл, но Холис знаеше, че по нея няма много движение и опашките лесно се забелязват. Освен това той минаваше точно покрай Новодевическия манастир. Холис се облегна на вратата и погледна към Лиза. Тя протегна крака и сложи босите си стъпала в скута му.

— Притеснявам ли те така?

Двете момичета отзад се усмихнаха леко.

— Какво правите там отзад? Сам, дръж се прилично — каза Джейн Елис.

Всички жени се изсмяха. Холис си помисли, че не трябваше да се отказва от първоначалната си идея да пътува в багажника.

Пътят зави на юг, където реката правеше най-голямата си извивка под Ленинските възвишения.

— Всички ще си имате неприятности, когато се върнете. Съжалявам — каза Холис.

— Да го духат! — отговори Джейн Елис и веднага след това възкликна: — О, забравих, че сме тръгнали на църква.

Всички се засмяха.

— Манастирът е точно пред нас — съобщи Бети Ешмън.

— Спри край оня парк пред манастира, за да се изтърсим — заяви Лиза.

— Благодаря ви, че ни докарахте, момичета — каза Холис.

— За нас беше голяма чест да возим носителите на наградата Джоуел Барлоу — отговори Джейн Елис.

Бети Ешмън отби колата в парка и спря на една от алеите. Холис и Лиза отвориха вратите и слязоха със светкавична бързина. Автомобилът потегли и Холис го проследи с поглед, докато изчезна по виещия се покрай реката път.

— Май сме сами — каза той и се огледа.

Лиза оправи гънките на шлифера си.

— Дяволски начин да отидеш на църква, а?

— Да се махнем от пътя.

Тръгнаха през парка към високата назъбена ограда от тухли и варовик на манастира.

— Все още ли ми се сърдиш? — попита Лиза.

— Не.

— Добре. А съжаляваш ли?

— За какво?

— За това, че се скарахме. За това, че спа на дивана. За…

— Да, да. Съжалявам. — Той погледна часовника си. — В колко часа започва службата?

— В десет. Съветското правителство е определило два часа за църковни служби в цяла Русия в десет сутринта и в шест вечерта.

— Така е по-лесно. — Холис се загледа в изящно украсените бойни кули по стените на манастира. — Невероятно място. Стените са по-красиви дори от кремълските. Откъде се влиза?

— Ела.

Тръгнаха към северната стена, където се намираше Преображенската църква. Поток от хора, предимно възрастни, идваше откъм близката метростанция и се вливаше в църквата през масивната врата. Холис вдигна

очи към кулите и златните кубета над стената, които се извисяваха на фона на сивото московско небе, и усети, че по бузите му се наслоява лека мъгла. Лиза го хвана за ръката и те се сляха с хората, които влизаха през сводестия портал.

— За какво разговаряхте със Сет чак до 4 сутринта? — попита Лиза.

— За секс, спорт и религия.

— Та той не разбира копче от тия неща. Нито пък ти.

— Точно до тоя извод стигнахме към 4 часа и аз си тръгнах.

— Знаеш ли, всеки човешки живот се нуждае от някакво духовно измерение, иначе не е пълноценен. Не ти ли се струва, че нещо липсва в живота ти?

— Да. Липсват сексът, спортът и религията.

— Мислех, че и аз съм от отбора. Вие двамата не играете честно. Не може да ме използвате и в същото време да ме държите в неведение.

— Кажи го на Сет.

— Мисля че не ти е много приятно да разговарям с него.

— Можеш да разговаряш с когото си искаш.

— Помни какво ми казваш.

Минаха през входната врата и се озоваха в двора на манастира. Хората наоколо оглеждаха с любопитство скъпите ботуши и хубавото палто на Лиза от непромокаем плат. Холис бе облечен в широко синьо палто, с шапка с тясна периферия, а новите му обувки скърцаха.

Холис и Лиза вървяха ръка за ръка по една мокра павирана алея, покрита с изпочупени клонки и окапали листа. Лиза обясни:

— Това е дворецът „Лопукин“. Тук Борис Годунов се е възкачил на трона. Освен това, както ни обясни Саша, в него Петър Велики затворил сестра си. Той обесил политическите й привърженици точно под прозореца на килията й.

Холис огледа дългия прозорец, богато украсен с гипсови орнаменти.

— Ако тогава прозорците са били толкова мръсни, колкото и сега, тя едва ли е забелязала.

Лиза продължи, без да обръща внимание на неговата забележка:

— Манастирът е бил не само женски метох, но и място за усамотяване на високопоставените дами. Бил е и крепост, както сам виждаш, твърдина срещу набезите от юг към Москва. Странна комбинация, но това е нещо обичайно за древна Русия. Манастирът съществувал чак до революцията, когато комунистите се отървали от монахините никой не знае какво точно се е случило с тях и мястото станало клон на Държавния исторически музей. Но всъщност никой никога не го е било грижа за Новодевическия.

Холис сам виждаше, че градините се задушаваха от плевели, а дърветата се нуждаеха от подкастряне — клони стигаха чак до земята и препречваха алеите.

— Но тук все още е доста красиво и спокойно. Хората идват, за да се отдадат на размислите си. Това е нещо като неофициален център на религиозното пробуждане тук, в Москва — каза Лиза.

— И сигурно точно поради тая причина гъмжи от агенти на КГБ.

— Да, сигурно. Но засега те се задоволяват само с имена и снимки. Все още не е имало инциденти. — Тя стисна ръката му. — Благодаря ти, че дойде с мен. Всъщност можеш да се възползваш от възможността да посетиш гроба на Гогол.