Соломоново решение

Арчър Джефри

В понеделник сутрин господин Картрайт стана рано и се отправи към Фулам, без дори да се обади в офиса. Паркира шкодата си в странична улица, така че да има добра видимост към входа на ресторанта „При Марио“. Извади бележник от страничния джоб на вратата и започна да записва имената на всички търговци, които посещаваха заведението тази сутрин.

Първият покрит бус, който пристигна и спря пред двойната жълта линия пред входа на ресторанта, бе на известен доставчик на зеленчуци, последван няколко минути по-късно от доставчик на месо. Скоро след него разтовариха кутиите си и известни цветари, последвани от доставчици на вино, на риба, и най-сетне се появи товарната кола, която господин

Картрайт очакваше — тази на пералнята. Шофьорът свали три големи касетки, внесе ги в помещението и изнесе оттам други три, които натовари и си замина. Не се наложи господин Картрайт да последва колата, тъй като адресът и телефонният номер бяха изписани от двете страни на каросерията.

Господин Картрайт се върна в службата си и седя зад бюрото до обяд. Докладва веднага на своя началник и поиска неговото съдействие да започне проверка на място на въпросната компания. Господин Бюканан одобри молбата, но препоръча на подчинения си да внимава. Посъветва го да проведе разпита по надлежния ред, но така, че от компанията да не разберат каква е истинската причина за въпросите му.

— Вероятно това ще отнеме повече време — продължи Бюканан, — но пък ще ни даде далеч по-голям шанс за успех в далечен план. Ще им напиша едно кратко писмо и след това може да ги посетиш в удобно за тях време.

Денис се включи в плана на своя началник, в резултат на което минаха три седмици, преди да се озове на територията на пералнята „Марко Поло“. Със самото си пристигане той обясни на управителя, че посещението му не е нищо повече от рутинна проверка и не очаква да открие някакви нередности.

Денис прекара деня в преглеждане на сметките на всеки от клиентите и записваше данни единствено когато попадаше на нещо, свързано с ресторанта на Марио. Към обяд бе събрал всичко, от което имаше нужда, но въпреки това не си тръгна преди пет следобед, за да не събуди подозрения. На сбогуване увери управителя, че е доволен от начина, по който водят счетоводството си и че няма да има никакви санкции. Не спомена, естествено, че санкции ще има, но за един от важните им клиенти.

На следващата сутрин господин Картрайт бе на бюрото си още в осем, за да е сигурен, че докладът му ще е готов до пристигането на прекия му началник.

Когато господин Бюканан се появи в девет без пет, Денис скочи развълнувано с победоносен израз на лицето. Отвори уста да съобщи новината, но началникът му сложи показалец пред устните си и даде знак да го последва в кабинета му. Денис затвори вратата след себе си и остави доклада на бюрото. Изчака търпеливо господин Бюканан да го прочете и да обмисли техните бъдещи действия. Най-сетне началникът вдигна очи и даде знак, че Денис може да започне да говори.

— По всичко личи — отвори уста най-сетне Денис, — че всеки ден през последните дванайсет месеца господин Гамботи е изпращал двеста покривки и повече от петстотин салфетки. Ако погледнете тук — и той посочи няколко реда от счетоводните книги, отворени малко встрани на бюрото, — ще забележите, че Гамботи е декларирал сто и двайсет резервации на ден за около триста посетители. — Денис замълча, за да може да съобщи с подходящ ефект съкрушителния си аргумент. — Защо е необходимо да даваш за пране допълнителни три хиляди покривки и четирийсет и пет хиляди салфетки всяка година, щом нямаш четирийсет и пет хиляди клиенти. — Отново замълча. — Защото той пере пари — заключи, доволен от играта на думи.

— Добра работа, Денис — похвали го началникът на отдела. — Подготви пълен доклад и аз ще

се погрижа да бъде изпратен в отдел „Измами“.

Колкото и да се опитваше, Марио не успя да обясни на циничния си защитник господин Джералд Хендерсън тези 3000 покривки и 45000 салфетки. Единственият съвет, който адвокатът успя да му даде, бе:

— Признай вината си и ще видя дали мога да сключа споразумение.

Отделът „Преки данъци“ поиска глоба от два милиона лири за укритите данъци от ресторанта на Марио, а съдията го осъди на шест месеца затвор. Той излежа четири седмици — три месеца му опростиха за добро поведение и за това, че провинението му е първо, а останалите два го пуснаха условно.

Господин Хендерсън, известен със своите способности, успя да вмъкне делото в календара на съда за последната седмица на юли. Обясни на председателя на съда, че това е единствената свободна пролука в натоварената програма на прочутия защитник на господин Гамботи. Датата 30 юли бе приета и от двете страни.

След едноседмичен престой в затвора за строг режим „Белмарш“ в южната част на Лондон Марио беше прехвърлен в затвора с отворен режим „Норт Сий Кемп“ в Линкълншър, където доизлежа присъдата си. Адвокатът на Марио избра точно този затвор, защото там, сред горите на Линкълншър, имаше най-малка вероятност да срещне някой от многобройните си клиенти.

През август съпругата и децата на Марио заминаха за Флоренция и им беше доста трудно да обяснят на бабите в семейството защо тази година Марио няма да може да се види с тях.

Освободиха Марио от затвора „Норт Сий Кемп“ на 1 септември, понеделник, в девет часа.

Пред вратата го чакаше синът му Тони в червеното ферари. Три часа по-късно Марио стоеше на входа на ресторанта си, за да поздрави първите клиенти от новия сезон. Някои от постоянните посетители не пропуснаха да отбележат, че е отслабнал с поне няколко килограма по време на почивката и изглежда позагорял и в добра физическа форма.

Шест месеца след освобождаването на Марио от затвора един току-що издигнал се заместник-началник реши да направи проверка на място в пералнята „Марко Поло“. Изпратиха Денис, който с вече обиграно око прегледа счетоводните документи и много бързо установи, че Марио изпраща всеки ден само по 120 покривки и 300 салфетки, въпреки че популярността на ресторанта не беше намаляла. Как успяваше да се справи този път?

На следващата сутрин Денис паркира шкодата си в една странична улица, пряка на Фулам Роуд, откъдето имаше видимост към входа на ресторанта, а в същото време оставаше незабелязан. Беше убеден, че господин Гамботи ще използва услугите на поне още една фирма за пране, но за негово разочарование единствената кола, която докара чистите покривки и отнесе мръсните, бе на „Марко Поло“.

Господин Картрайт се върна в Ромфорд към осем вечерта съвсем объркан. Ако беше останал до полунощ, щеше да види, че няколко келнери напускат ресторанта с огромни спортни чанти, от които стърчат дръжките на ракети за скуош. Да сте виждали италиански келнер, който играе скуош?

Персоналът на Марио не само нямаше нищо против, но дори с удоволствие прие предложението на шефа си жените им да спечелят малко допълнителни пари, като перат част от покривките, още повече че господин Гамботи снабди всяка от тях с чисто нова перална машина.