Соломоново решение

Арчър Джефри

— Само при условие че оборотът е петстотин хиляди и печалбата възлиза на гарантирани осемдесет хиляди на година — обясни Крис.

— Ще трябва да потърсим съвет от юрист.

С голяма неохота Крис се съгласи. Дълбоко се съмняваше, че нещо ще излезе от това. Адвокатът им обясни, че законът не е на тяхна страна и не ги съветва да съдят управлението на пощите, тъй като не може да им гарантира положителен изход.

— Може и да спечелите морална победа — допълни юристът, — но това едва ли ще помогне на банковия ви баланс.

Въпреки това Крис и Сю решиха да обявят пощенския клон за продан, за да разберат дали някой ще прояви някакъв интерес. За пореден път преценката на

Крис се оказа вярна. Явиха се само три двойки съпрузи, но никой не се върна повторно, когато разбраха, че категорията вече не е А.

— Обзалагам се, че когато прибираха нашите пари, ония чиновници в централата знаеха чудесно, че предстоят промени в статута, но предпочетоха да не ни съобщят предварително.

— Може и да си права, но бъди сигурна в едно — въздъхна Крис, — не е имало нищо черно на бяло, така че никога няма да успеем да го докажем.

— Нито пък ни трябва.

— Какво искаш да кажеш?

— Колко ни задигнаха? — попита Сю.

— Ако имаш предвид първоначалната ни инвестиция…

— Говоря за спестяванията ни. Всяко пени, които спечелихме за трийсет години труд, да не говорим за пенсиите ни.

Крис се замисли и вдигна лице нагоре, очевидно пресмяташе…

— Като изключим печалбата, на която можехме да се надяваме, когато си върнем инвестицията…

— Именно, какво точно ни откраднаха — повтори Сю.

— Малко повече от двеста и петдесет хиляди, без да включваме лихвата — отвърна Крис.

— И няма никаква надежда да видим и едно пени от първоначалната инвестиция, дори да работим до края на дните си?

— Това е горе-долу сумата, скъпа моя.

— В такъв случай смятам да се оттегля на първи януари.

— А с какво се надяваш да се прехранваш? — попита Крис.

— С първоначалната ни инвестиция.

— И как смяташ да си я върнем?

— Като се възползваме от безупречната си репутация.

Краят

На следващата сутрин Крис и Сю станаха рано, чакаше ги много работа през останалите три месеца, ако искаха да съберат достатъчен капитал, за да се оттеглят на 1 януари. Сю предупреди мъжа си, че за да успеят, трябва да са много внимателни в изпълнението и на най-малката подробност. Той бе повече от съгласен. И двамата знаеха, че не могат да си позволят „да натиснат копчето“ преди втория петък на месец ноември, когато щяха да имат на разположение само шест седмици, преди, както Крис се изразяваше, „ония от Лондон да разберат за какво точно става дума“. Но освен това имаше да се свърши огромно количество предварителна работа. На първо място, преди да започнат да събират откраднатите им пари, трябваше да решат как ще напуснат страната. На никого от тях и през ум не му минаваше да квалифицира замисленото като кражба.

Сю разгърна карта на Европа на високия плот в пощата и в продължение на няколко дни съпрузите обсъждаха възможностите, докато накрая отново се върнаха на идеята за Португалия, която и според двамата бе най-доброто място за заслужената им почивка. При множеството си посещения в Алгарве те неизменно се връщаха в Албуфейра, градът, в който прекараха краткия си меден месец и няколко годишнини от своята сватба. Бяха си обещали дори, че ако спечелят от лотарията, ще се преместят да живеят там.

На следващия ден Сю купи касета с уроци по португалски за начинаещи, която слушаха всеки ден преди закуска, а вечер се упражняваха по един час. С голямо удоволствие установиха, че по време на досегашните си престои в страната бяха схванали и научили повече думи и изрази, отколкото очакваха. Не говореха свободно, но със сигурност не бяха начинаещи. Бързо преминаха към уроците

за напреднали.

— Няма да е разумно да пътуваме със собствените си паспорти — изтъкна Крис, докато се бръснеше една сутрин. — Трябва да измислим как да сменим самоличността си. Иначе властите бързо ще ни открият.

— Мислила съм за това — съгласи се Сю. — Имаме предимството, че работим в собствения си пощенски клон.

Крис се извърна от огледалото и зачака да чуе по-нататък.

— Нали ние доставяме необходимите формуляри за хората, които искат да получат паспорти?

Крис не я прекъсна и тя обясни плана си как да се сдобият с паспорти и да напуснат страната под чужди имена.

— Май няма да е зле да си пусна брада — засмя се той.

През годините Крис и Сю се бяха сближили с някои от редовните си клиенти. Двамата съставиха, всеки на отделен лист, списък на хората, които според тях отговарят на критериите, посочени от Сю. След кратък подбор сведоха общия си списък до две дузини имена: тринайсет жени и единайсет мъже. От този момент нататък, ако някой от тях се отбиеше в пощата, Крис или съпругата му подхващаха разговор с една-единствена цел.

— Няма ли да мръднете някъде за Коледа, госпожо Бруър?

— Не, госпожо Хаскинс. Синът ми и жена му ще ни гостуват за празниците, и ще доведат новата внучка.

— Прекрасно наистина. Ние с Крис правим планове да отидем за Коледа в Щатите.

— Наистина? — възторжено възкликна жената. — Никога не съм била в чужбина, да не говорим за Америка.

Госпожа Бруър стигна до втори кръг в класацията, но разговорът спираше дотук до някое от следващите й идвания.

Към края на септември в „листата“ след госпожа Бруър бяха записани още три жени и трима мъже, всичките на възраст между петдесет и една и петдесет и седем години, като общото между тях бе само едно — никой от тях не беше пътувал зад граница.

Следващата стъпка бе да подадат молба за кръщелно свидетелство. Това налагаше по-подробни разпити. И Крис, и Сю млъкваха в мига, в който кандидатът покажеше и най-лек признак на съмнение.

В началото на октомври разполагаха с имената на четирима от своите клиенти, които чистосърдечно бяха споделили с тях датите и местата си на раждане, моминските имена на майките си и малките имена на бащите си.

Следващата стъпка бе да влязат в някоя от кабинките за моментални снимки на Сейнт Питърс Авеню и срещу два и петдесет да се снимат. Сю вече спокойно се зае да попълва формулярите, с които се кандидатстваше за задграничен паспорт от името на нищо не подозиращите им клиенти. Попълни всички графи, приложи към всеки комплект необходимите снимки и необходимия пощенски превод от 42 лири. Като началник на пощенската станция Крис с радост сложи оригиналния си подпис в края на всеки формуляр, попълнен прилежно от жена му.

И четирите комплекта бяха изпратени до паспортната служба на „Пти Франс“ в Лондон в понеделника, четвъртъка, петъка и съботата на последната седмица на октомври.

На 11 ноември, сряда, първият паспорт пристигна във „Виктория Кресънт“, в плик, адресиран до господин Рег Епълярд. Два дни по-късно пристигна следващият — за госпожа Одри Рамсботъм. Последва го този за госпожа Бети Бруър и седмица по-късно, за Стан Джерард.

Сю беше споделила с Крис, че според нея трябваше да прекосят границата с едната двойка паспорти, които скоро след това да унищожат, а после да продължат с другите два. Но не и преди да се решат къде точно ще се установят в Албуфейра.