Соломоново решение
Шрифт:
— Предмет 23 — обяви високо мъжът от подиума и погледна към бележките пред себе си. — Красиво изработена шахматна фигура на червен цар, с неизвестен произход. Да започнем с обявената начална цена от триста долара.
Макс вдигна каталога си.
— Петстотин? — попита мъжът на подиума и обърна лице към помощничката си на телефона. Тя прошепна нещо в микрофона на слушалката и кимна в знак на категорично потвърждение.
— Имам предложение за хиляда долара — обяви мъжът на подиума и отново извърна лице към помощничката в очакване на решението
Каталогът се стрелна нагоре и в залата се разнесе оживеният шепот на дилърите отзад.
— Четири хиляди? — Човекът наистина не можеше да повярва колко бързо започна да се вдига цената благодарение и на наддаващия по телефона. 5000, 6000, 7000, 8000, 9000 и 10000 долара бяха прескочени само за няколко минути. Водещият се опитваше да изглежда така, сякаш точно това е очаквал, но то трудно му се удаваше, още повече че шумът в залата нарастваше. Изглежда, всички имаха някакво мнение и искаха да го споделят. Един-двама от търговците напуснаха любимите си места и се отправиха към задните редове, с надеждата, че ще намерят обяснение на този неочакван обрат. Някои започнаха да правят предположения, но не бяха готови да наддават при такъв натиск, тъй като наддаванията започнаха да скачат с 5000 долара.
Макс вдигна каталог в отговор на поредното запитване.
— Четирийсет и пет хиляди? Вдигаме ли на петдесет хиляди? — отправи водещият въпроса си към момичето наблизо. Всички погледи в залата се обърнаха към нея в очакване на отговора. За първи път тя се поколеба. Водещият повтори: — Петдесет хиляди? — Младата жена прошепна числото в слушалката и след продължителна пауза кимна, но без особен ентусиазъм.
Макс предложи 55000, но също се поколеба, преди да вдигне каталога си.
— Шейсет хиляди? — предложи водещият на помощничката. Макс очакваше неспокойно резултата от разговора на момичето по телефона. По челото му избиха капки пот, докато се питаше дали Джеймс е успял да събере повече от 55000 долара. В такъв случай щеше да се наложи само да си плати разноските по цялата организация. След цяла вечност, която всъщност трая някакви си двайсет секунди, помощничката поклати отрицателно глава и затвори телефона.
Ръководителят на търга се усмихна на Макс с думите:
— Продадено на господина вляво от мен за петдесет и пет хиляди долара.
Макс се почувства едновременно замаян, облекчен и изпълнен с щастие от победата.
Остана на мястото си в очакване фурорът в залата да стихне. Още няколко обекта в каталога минаха, преди да се реши да стане и да се измъкне от залата, изпратен от изумените погледи на много от постоянните посетители, които се питаха кой е този човек. Мина по дебелия зелен килим и спря пред гишето, където се внасяха депозитите.
— Искам да оставя депозит за предмет двайсет и три.
Чиновничката погледна в списъка пред нея.
— Червен цар — рече тя и провери отново окончателната цена. — Петдесет и пет хиляди долара — добави и вдигна очи към Макс за потвърждение.
Той кимна и жената продължи да попълва документите за покупката. Щом свърши,
— Депозитът е пет хиляди и петстотин долара — съобщи тя, — а цялата сума трябва да бъде изплатена в рамките на двайсет и осем дни.
Макс кимна, все едно процедурата му е добре позната. Подписа споразумението, след което написа чек за 5500 долара с пълното съзнание, че така напълно изпразва банковата си сметка. Побутна го на плота и получи в замяна първия екземпляр от споразумението. Когато погледна подписа, жената се поколеба за част от секундата. В крайна сметка името Глъвър е твърде често срещано. Тя за нищо на света не искаше да обиди клиент, но знаеше, че непременно ще сподели опасенията си със съответния отдел на аукционната къща и те ще решат какво да правят.
Макс напусна сградата и се отправи на север по Парк Авеню. Уверено влезе в „Сотби“ и приближи до рецепцията. Попита може ли да се срещне за минута с шефа на отдел „Източни изкуства“. Оставиха го да чака около минута.
Този път Макс не си губи времето да задава предварителни и въвеждащи въпроси, с които да завоалира истинските си намерения. В края на краищата, както служителката от „Филипс“ бе посочила, той имаше на разположение цели двайсет и осем дни, в които да се извърши сделката.
— В случай че шахът „Кенингтън“ излезе на пазара, колко би струвал според вас? — попита Макс.
Експертът погледна невярващо, макар и до него да бе стигнал слухът, че червеният цар е продаден във „Филипс“. Знаеше също и на каква цена.
— От седемстотин и петдесет хиляди до един милион — гласеше неговият отговор.
— Ако успея да ви донеса шаха „Кенингтън“ и вие се уверите, че е автентичен, каква сума „Сотби“ са готови да платят авансово срещу бъдеща сделка?
— Четиристотин или петстотин хиляди, стига семейството да потвърди, че това наистина е шахът „Кенингтън“.
— Ще ви се обадя в най-скоро време — обеща Макс, чиито непосредствени и дългосрочни проблеми бяха решени.
По-късно същата вечер Макс освободи стаята си в хотела в Ийст Сайд и взе такси, което го откара до летище „Кенеди“. Щом машината се отдели от пистата, той заспа, за първи път през този ден.
Боингът докосна бетонната настилка на „Хийтроу“ в момента, в който слънцето изгряваше над Темза. Макс нямаше нищо за деклариране и бързо се озова при експреса, който го отведе до гара „Падингтън“. Беше си вкъщи за закуска. Потъна в мечти за онова време, когато щеше да вечеря редовно в любимия си ресторант и наместо да чака автобус щеше без никакво притеснение да си взима такси.
Нахрани се и остави чиниите в умивалника, след което се отпусна в единствения удобен стол в къщата си. Започна да обмисля следващия си ход, уверен, че червеният цар е намерил своето място на шахматната дъска.
В единайсет, час подходящ да обезпокоиш един лорд, той се обади в Кенингтън Хол. Икономът го свърза с лорд Кенингтън и първите думи на клиента му бяха:
— Успя ли?
— Не, за съжаление — отговори Макс. — Непознат за мен участник предложи по-висока цена. Изпълних инструкциите ви и спрях да наддавам след петдесет хиляди. — Той замълча за миг. — Продаден е за петдесет и пет хиляди.